За честта на крадеца [bg]

Чух тежки равномерни крачки по стълбата. Джес Птичарката влезе видимо разярена.

— Хората ми твърдят, че нямало нищо необичайно през цялата нощ! — избухна тя. — Никой нищичко не е видял…

— Не се учудвам — каза й Джелем. Извади от един джоб малка четчица и започна да я размахва във въздуха около трупа.

— Онзи язани, който е направил магията, явно може да идва и да си отива незабелязано поне за очите на твоите хора. — Наплюнчи си палеца и потърка дрехата на Таск. — Дрот, защо не помислиш и за някаква магическа защита? Моите услуги са… е, не чак евтини, но ти можеш да си ги позволиш.

— Ще се справя с това сама! — сопна му се Птичарката. — И хич не ми трябва някакъв смотан заклинател да разхвърля наоколо магиите си, които само ще пречат на моите хора.

— Да — каза Джелем и пак започна да размахва малката четка.

— Очевидно е, че досега се справяш безупречно. Я ми обясни нещо — трябва ли да си запиша час за убийството на Дрот, или няма ред — който сколаса пръв, той взема наградата? Все не успявам да вникна в тънкостите на добрите обноски при сродниците.

Протегнах ръка и хванах китката на Птичарката, която вече вадеше дългия си кинжал от канията. Завъртях глава. Джелем дори не се обърна към нас.

— А твоята магия щеше ли да спре гостенката? — попитах го.

— Тази ли? — Той посочи острието. — Твърде вероятно е, но не бих се учудил, ако е убита другаде и после е донесена тук. Много по-лесно е да скриеш от погледите на околните труп, отколкото жив човек. Но този, който я е оставил тук… Не ми се вярва, че с моите заклинания бих постигнал нещо друго, освен да подразня твоя неизвестен благодетел.

— Вече казах, че можем да си вършим работата — натякна Птичарката.

Пуснах ръката й. Тя прибра ножа и отиде до прозореца. Отвори рязко кепенците и се намести на перваза.

— „Благодетел“, казваш… — изхъмках аз.

Джелем кимна.

— Ами да, благодетел. Повярвай ми, ако е искал да те убие, вече щеше да си труп.

След тези думи и тримата се смълчахме. Джелем продължаваше заниманията си около висящото във въздуха тяло и мънкаше нещо под носа си на своя напевен джански език. Птичарката седеше на перваза и се мусеше. От време на време долавях прикритите й жестове към света навън — даваше знаци на хората си и получаваше съобщения от тях. Предполагах, че вече е удвоила броя на пазачите.

Опитвах се да разнищя новата загадка. Защо му е било да убива острието и да провесва трупа в стаята, щом с умело забит в гърба й нож и пъхната под вратата ми бележка можеше да постигне същото? Реших, че това е не само предупреждение, а послание. Някой бдеше над мен, но искаше да ми втълпи, че са му достъпни сили, за каквито не мога и да мечтая. Но щом закрилниците ми бяха толкова могъщи и се перчеха с това, какъв ли беше шансът и моите неприятели да са толкова страховити? Омагьосаното въже си беше голяма неприятност и само по себе си, но ако то беше само дреболия за тях?