Светлина в пукнатините [bg]

— Кой нарани те / толкова непоправимо, / та всеки флирт посрещаш / като облак черен? Вие сте написали тези думи.

— Е, й? Много думи съм написала.

— Това е било първото ви публикувано стихотворение и до днес остава едно от най-известните ви.

— Имам и по-добри.

— Възможно е, но малко са толкова проникновени. Вчера, докато говорехме за посещението на Констанс, казахте, че ви е признала коя е. Също така казахте, че след това не сте й задавали повече въпроси. Уви.

Възрастната поетеса погледна събеседника си в очите и по лицето й се плъзна уморена усмивка.

— Предположих, че си схванал.

— Това стихотворение се казва "Уви". — Затвори книжката и изрецитира по памет. — Когато смъртта ни събере отново, / ще помири ли тя прощаваща и опростена, / или отново, както винаги, ще бъде твърде късно?

Рут държеше главата си изправена, все едно се бе подготвила да посрещне нападение.

— Знаеш го?

— Да. И си мисля, че Констанс също го е знаела. Научил съм стихотворението наизуст, защото ми е любимо. Тя го е знаела, защото е обичала човека, от когото е било вдъхновено.

Гамаш отново разлисти книжката и прочете посвещението: "На В".

Внимателно положи томчето на масата.

— Посветили сте "Уви" на Виржини Уеле. Стихотворението е публикувано през 1959, в годината след смъртта й. Защо го написахте?

Рут мълчеше. Наведе глава и погледна към Роза, сетне отпусна слабата си, покрита със сини вени ръка и погали гърба на патицата.

— Знаеш ли, те бяха на моята възраст. Почти бяхме връстнички. Също като тях и аз израснах по време на Голямата депресия, а после дойде и войната. Бяхме бедни, родителите ми се бореха за оцеляването ни. Заети бяха с прекалено много други неща, за да обръщат внимание на нещастната си дъщеря, която беше и особнячка. Затова се обърнах навътре. Създадох си богат въображаем живот. В него и аз бях петзначка. Шестата. — Усмихна се на Гамаш и бузите й леко се зачервиха. — Да, знам. Шест петзначки. Абсурдно е.

Главният инспектор реши да не изтъква, че това не бе единственият логически пропуск.

— Винаги са ми изглеждали толкова щастливи, толкова безгрижни — продължи Рут.

Гласът й зазвуча някак далечен, а на лицето й се изписа изражение, което Гамаш никога преди не бе виждал. Замечтано.