Андромеда [A for Andromeda - bg]

— Само му подадох малко информация.

Като се огледа, тя забеляза бележника върху клавишите на входния принтер. Приближи бавно и прочете написаното.

— Това е моето име — написано обратно.

— Негативирано — рече Флеминг.

— Той ще си помисли, че съм мъртва!

— Точно това исках да си помисли.

Тя смаяно го изгледа.

— Защо?

— Реших да му покажа, че не може да прави каквото си иска.

— Това е глупаво.

— Изглежда, много те цени — презрително каза той.

Тя се обърна към терминалите.

— Трябва да му кажа, че съм жива.

— Не! — Той я сграбчи за ръцете.

— Трябва! Той мисли, че съм мъртва и аз трябва да му кажа, че не съм.

— Тогава аз ще му кажа, че си мъртва. Мога да играя тази игра, докато той се обърка съвсем.

Флеминг пусна едната й ръка и вдигна бележника.

— Дайте ми това! — Тя освободи и другата си ръка. — Знаете, че не можете да победите. — Отново се обърна и когато Флеминг понечи да я спре, изведнъж му изкрещя: — Оставете ме на мира! Махайте се! Напуснете това място!

Те стояха един срещу друг и трепереха, сякаш никой от двамата не можеше да помръдне. После той здраво я хвана с две ръце и я притегли към себе си. Подуши я изненадано:

— Ти си напарфюмирана!

— Пуснете ме! Ще повикам охраната!

Флеминг се разсмя:

— Тогава си отвори устата.

Тя разтвори устни и той я целуна. После я отдели от себе си и внимателно започна да я разглежда.

— Приятно ли е или неприятно?

— Моля ви, оставете ме на мира. — Гласът й звучеше несигурно. Тя го погледна някак объркано, после сведе поглед, но той продължаваше да я държи.

— На кого принадлежиш?

— На този, когото ми посочи моят мозък.

— Тогава му кажи ето това… — Той отново я целуна продължително и чувствено, но без страст.

— Недейте — помоли тя, като се дърпаше.

Той я притисна плътно до себе си и спокойно заговори:

— Не ти ли харесва вкуса на устните? Или вкуса на храната, мириса на свежия въздух навън, хълмовете зад телената ограда, облени в слънчева светлина и сенки, пеещите чучулиги? Ами компанията на човешките същества?

Тя бавно поклати глава.

— Те не са важни.

— Нима? — Той приближи лице до нейното. — Всичко това не е било предвидено от някакъв си безтелесен разум ей там някъде горе, на който си вярна като робиня, но за органичния живот те са много важни, както ще откриеш сама.

— Всичко може да се предвиди — каза тя.

— Обаче те не фигурираха в данните.

— Данните могат да бъдат допълнени. — Тя го погледна. — Не можете да ни победите, доктор Флеминг. Не се и опитвайте, ще пострадате!

Той я пусна.

— Ще пострадам ли?

— Да.

— Защо трябваше да ме предупреждаваш тогава?

— Защото ми харесвате — отвърна тя и той й се усмихна.

— Говориш като човешко същество.

— Тогава е време да престана. А сега, моля ви, вървете си. — Той стоеше упорито, но гласът й като никога прозвуча умолително, а лицето й изглеждаше нещастно. — Моля ви… Искате ли да ме накажат?