Андромеда [A for Andromeda - bg]
- Автор: Хойл Фред, Эллиот Джон
- Серия: Андромеда #1
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Юлиана Цветкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Андромеда [A for Andromeda - bg]». Краткое содержание книги:
Нов радиотелескоп, проектиран от младите учени Джон Флеминг и Денис Бриджър, под ръководството на професор Ренйхар, е издигнат в Болдършо Фел. Непосредствено преди официалното му откриване, телескопът улавя сигнал от далечната галактика Андромеда. Изследвайки сигнала, Флеминг разбира, че това е информация, която съдържа проект и данни за създаването на сложна изчислителна машина. Британското правителство разрешава строежа на този свръхкомпютър във военната база Торнес в Шотландия. Към екипа в Торнес се включва и биолога Маделин Доней, която получава от машината всички необходими данни за създаването на жива клетка. Създавайки живо създание по инструкциите на машината, Флеминг започва силно да се съмнява в целите, с които е изпратен космическия сигнал от Андромеда.
— Вече забелязах. — Сега тя бе по-уверена в себе си, както преди този разговор, но все още цялото й внимание бе съсредоточено върху Флеминг.
— Ние живеем чрез чувствата си. Оттам идват инстинктите ни за добро или зло — естетическите и моралните ни критерии. Без тях досега да сме се самоунищожили.
— Правите всичко възможно, нали? — Тя погледна с презрителна усмивка листовете в ръцете си. — Вие сте като деца с вашите ракети.
— Мен не ме слагай в сметката.
— Не ви слагам. — Тя замислено го изгледа. — Все едно, ще ви спася. Всъщност е много просто — с лек жест тя посочи листовете.
Джуди влезе и застана на прага, както бе направила по-рано Андромеда.
— Доктор Гиърс може да ви приеме.
— Благодаря ви.
Сега ролите бяха разменени. Негласно отношенията между тримата се бяха променили. Макар Флеминг да продължаваше да гледа Андромеда, тя отвърна на погледа му по съвсем нов начин.
— На лошо ли мириша? — попита тя.
Той сви рамене.
— Ще трябва сама да откриеш, нали така?
Тя последва Джуди, двете излязоха от сградата и се отправиха по бетонната алея към кабинета на Гиърс. Нямаше какво да си кажат или споделят, освен ловко прикриваното безразличие. Джуди я въведе в кабинета на Гиърс и излезе. Директорът седеше зад бюрото и говореше по телефона.
— Напредваме с фантастична скорост — тъкмо казваше той. — Още една проверка и започваме конструирането.
Той затвори телефона, а Андромеда постави своите листове на бюрото му тъй небрежно, сякаш му поднасяше чаша чай.
— Това е всичко, което ви трябва, доктор Гиърс — каза му тя.
Десета глава
Андре
Новата ракета бе построена и изпробвана в Торнес. Изстреляха я, върна се на земята и направиха копия на проекта, след което министър-председателят прати Бърдит да се срещне с Вандънбърг.
Генералът бе твърде разтревожен за проекта «Торнес». Струваше му се, че той напредва прекалено бързо, за да е всичко в реда на нещата. Макар че шефовете му искаха да се действува незабавно, той изпитваше сериозни съмнения относно тази рожба на чужда технология и искаше тя да бъде изпратена в Съединените щати за проверка, но правителството на Нейно величество най-неочаквано се запъна.
Бърдит смело застана пред генерала в подземния щаб.
— Един-единствен път можем да се справим и сами. — Младият министър изглеждаше стремителен, елегантен и енергичен в спретнатия си син костюм и с колежанската си вратовръзка. — Разбира се, когато се стигне до практическото приложение, ще съгласуваме всичко с вас.
Вандънбърг изсумтя.
— Можем ли да знаем как ще я използувате?
— Като изстреляме прехващач.
— Как?
— От Болдършо Рейнхарт ще ни даде координатите на целта, а хората на Гиърс ще стрелят по нея.
— Ами ако се провали?
— Няма да се провали.
Двамата мъже се изгледаха твърдо: Бърдит — спокоен и усмихнат, Вандънбърг — силен и упорит. След минута генералът сви рамене:
— Всичко това изведнъж стана част от вътрешните ви работи.
Не разговаряха повече по този въпрос и Бърдит нареди на Гиърс и на Рейнхарт да продължат работата.
В Болдършо всеки ден откриваха траекториите на нови ракети. Харви седеше зад големия прозорец към хълмовете и записваше в дневника, докато ракетите прелитаха над главата му.
«…12-и август, 3.50 ч. по Гринуич. Балистична ракета №117 премина по курс 2697/451. Височина 400 мили. Приблизителна скорост 17 500 мили в час…»
Навън огромната чаша, която изглеждаше празна и неподвижна под високото си суперсъоръжение, сякаш бе оживяла, пълна с отразени сигнали. Всеки обект, който преминаваше над нея, издаваше собствен сигнал и можеше да се чуе как приближава от другата страна на земното кълбо. В обсерваторията имаше електронни скенери, които показваха пътя на обектите върху катоднолъчев екран, докато в същото време с Торнес бе свързана автоматично засичаща и телеметрична система.
На скалистия бряг в Торнес ракетите бяха подредени в бойни редици; една за «първи изстрел», както я наричаха, и две резервни. Трите ракети, издължени като моливи, с изострени носове и стабилизатори стояха в редица върху своите установки и хвърляха сребристи отблясъци в студената сива светлина. Бяха учудващо малки, много тънки и доста красиви. Приличаха на стрели върху обтегнатата тетива на лък, готови да отлетят надалече от тежките и сложни изстрелващи съоръжения. Всяка от тях бе заредена с гориво, натъпкана с точни уреди и носеше малък ядрен заряд в острата си глава.