Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Момичето се ококори, и не защото беше оголил гърдите й.

— Мога да съм вашата солена жена, милорд.

— Боя се, че онези дни са отминали. — Пръстът на Теон закръжи на спирала по натежалата й гърда. — Не можем вече да яздим вятъра с огън и меч и да взимаме каквото поискаме. Сега дращим по земята и теглим бразди по морето като другите хора, и се смятаме за щастливи, ако имаме достатъчно солена треска и овесена каша, за да преживеем зимата. — Захапа зърното й и го стисна със зъби, докато тя не изохка.

— Можете пак да ми го вкарате, ако благоволите — прошепна тя в ухото му, докато той смучеше.

Той вдигна глава от гърдата й. Зъбите му бяха оставили тъмночервен белег върху бялата кожа.

— Ще благоволя да те науча на нещо ново. Съблечи ме и ме задоволи с устата си.

— С устата?

Палецът му леко забърса пълните й устни.

— За това са създадени тези устни, миличко. Ако беше моята солена жена, щеше да правиш каквото ти заповядам.

Отначало беше боязлива, но се научи бързо за толкова глупаво момиче, и това му хареса. Устата й беше мокра и сладка като вулвата й, а и така не се налагаше да слуша безсмисленото й дърдорене. „Някога наистина би трябвало да я задържа като солена жена — помисли си той, докато впиваше пръсти в разрошената й коса. — Някога. Когато още сме държали на Древния обичай и сме живели с брадвата, а не с кирката, взимайки каквото поискаме, било то богатство, жени или слава.“ В онези дни железните мъже не се бяха трудили в мините; този труд е бил за пленниците, докарани след набезите, както и жалкият труд на земеделеца, или гледането на кози и овце. Войната е била истинското препитание за всеки железен мъж. Удавения бог ги бе създал за грабеж и насилие, да изковават кралства и да пишат имената си с огън, кръв и песен.

Ерон Дракона бе разрушил Древния обичай, когато изгорил Черния Харън, дал кралството на Харън на изнежените речни хора и принизил Железните острови до жалко блато в едно много по-голямо кралство. Но кървавите древни сказания се мълвяха все още край напалените с донесено от водата дърво огньове и задимените огнища по островчетата, дори зад каменните стени на Пайк. Бащата на Теон още числеше към своите титли и „Лорда Жътвар“, а девизът на Грейджой заявяваше гордо: „Ние не сеем“.

Тъкмо за да се върне Древният обичай, а не толкова от празната суета на короната, лорд Бейлон бе вдигнал големия си бунт. Робърт Баратеон бе сложил кървав край на тази надежда с помощта на своя приятел Едард Старк, но сега и двамата бяха мъртви. На тяхно място властваха момченца, а кралството, изковано от Егон Завоевателя, се бе сринало. „Сега е времето — помисли Теон, докато щерката на капитана плъзгаше устните си по коравия му член — сезонът, годината, денят, и аз съм мъжът.“ Усмихна се криво, зачуден какво щеше да каже баща му, когато Теон му кажеше, че той, изтърсакът, бебето, заложникът, той е успял там, където лорд Бейлон се бе провалил.

Избухна като морски щорм и напълни устата на момичето със семето си. Стъписана, тя се опита да се отдръпне, но Теон здраво я задържа за косата. После тя погледна нагоре към него.