Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Покорна на неговото желание, „Мираам“ цепеше вълните покрай носа, платната плющяха и капитанът псуваше вятъра, екипажа и глупостите на знатните лордчета. Теон придърпа качулката на наметалото си заради пръските и се загледа за родния дом.

Брегът бе само остри скали и навъсени канари, а замъкът сякаш беше едно цяло с тях, кулите, стените и мостовете му съградени от същия сиво-черен камък, мокри от солените вълни, обрасли със същите тъмнозелени лишеи и опръскани от изпражненията на същите морски птици. Издатината от сушата, върху която родът на Грейджой бе издигнал своята крепост, някога се бе вбивала като меч в корема на океана, но вълните я бяха разбивали ден и нощ, докато сушата се натроши и разбие, още преди хиляди години. Останали бяха само три голи и пусти острова и дузина извисяващи се над водата скални грамади, като стълбове от храма на някой морски бог, а яростните вълни се пенеха и разбиваха между тях.

Пуст, мрачен и неприветлив, Пайк се издигаше над тези острови и стълбове като част от самите тях, външната му стена затваряше сушата около подножието на големия каменен мост от най-високата канара до най-голямото островче, и над нея господстваше масивното туловище на Голямата цитадела. По-нататък се разполагаше Магерницата и Кървавата цитадела, всяка на отделен остров. Кулите и външните сгради се бяха прилепили към външните скални купове, свързани една с друга с покрити висящи проходи там, където стълбовете-канари бяха близо един до друг, и с дълги, криволичещи пътеки от дърво и въжета, където отстоянията бяха по-големи.

Морската кула се издигаше от най-външния остров, на самото острие на скършения някогашен меч, най-старата част на замъка, кръгла и висока; стръмният и гладък каменен стълб, на който стоеше, бе полуразяден от нескончаемия прибой. Основата на кулата бе побеляла от столетия солени пръски, горните етажи бяха позеленели от лишея, плъзнал по тях като дебела завивка, а проядената корона на бойницата бе почерняла от саждите на нощния патрулен огън.

Над Морската кула плющеше бащиното му знаме. „Мираам“ все още беше твърде далече, за да може Теон да различи нещо повече от самия плат, но той знаеше какъв знак носи: златния кракен на дома Грейджой, с протегнати напред пипала на черно поле. Знамето се вееше на железен пилон, трепереше и се виеше под напора на вятъра като птица, мъчеща се да се отскубне и да полети. И тук поне го нямаше вълчището на Старк, да засенчи кракена на Грейджой.

По-вълнуваща гледка Теон отдавна не беше виждал. В небето зад замъка през рехавите перести облаци се виждаше тънката червена опашка на кометата. По целия път от Речен пад до Морски страж Малистърови спореха какво означава тя. „Това е моята комета“ — каза си Теон и пъхна ръка в обшитото си с мека козина наметало, за да напипа кожената кесия в джоба си. Вътре беше писмото, което Роб Старк му беше дал. Свитък с цената на корона.