Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

И все пак… все пак… кометата вече пламтеше и денем, докато бледосивата пара се вдигаше от горещите цепнатини на Драконов зъбер зад замъка, а вчера заранта един бял гарван донесе вестта от самата Цитадела, вест дълго чакана, но от това не по-малко страшна: че иде свършекът на летния свят. Все поличби.

— Майстер Крессен, имаме си гости. — Пилос говореше тихо, сякаш не искаше да наруши мрачните размисли на Крессен. Да знаеше какви щуротии се въртят в главата му, сигурно щеше да закрещи. — Принцесата иска да види белия гарван. — Точен както винаги, Пилос и сега я нарече принцеса, след като баща й бе крал. Крал на една пушеща канара сред огромното солено море, но крал все пак. — С нея е глумецът й.

Старецът обърна гръб на утрото и се подпря на чудовищния капчук да не залитне.

— Помогни ми да се добера до креслото си и ги покани.

Пилос го подхвана под мишницата и го поведе вътре. На младини Крессен имаше жива, енергична походка, но вече наближаваше осемдесетия си рожден ден и краката не го държаха. Преди две години беше паднал и си счупи костта на бедрото, така и не се оправи повече. Миналата година, като се поболя, Цитаделата прати от Староград Пилос, едва няколко дни преди Станис да затвори острова… да му помогне в работата, рекоха, но Крессен знаеше истинската причина. Пилос бе дошъл да го замести като умре. Все едно. Някой все трябваше да му заеме мястото, и то като че ли по-скоро, отколкото му харесваше…

Остави се на младия мъж да го намести зад книгите и документите му.

— Хайде, доведи я. Не е хубаво да караме една млада дама да чака.

Махна с ръка с немощния жест на нетърпение у човек, който вече няма сили да проявява дори нетърпение. Кожата му беше набръчкана и цялата на кафяви петънца, тънка като оризова хартия и под нея се виждаха жилите и костите. А как трепереха тези негови ръце, които навремето бяха толкова сигурни и ловки…

Пилос се върна с момичето, свенливо както винаги. Зад нея се дотътри с куцукане глумецът й. На главата си бе нахлузил пародия на шлем от старо котле, със забити в короната еленови рога и с провиснали хлопатари. На всяка негова стъпка те дрънкаха всеки с различен глас.

— Кой идва да ни види толкова рано, Пилос? — попита Крессен.

— Аз и Кръпчо, майстер. — Две хитри сини оченца примигаха и го погледнаха. Уви, лицето й не беше хубаво. Детето бе наследило квадратните скули и челюст на баща си и окаяните уши на майка си, с цялата й неугледна външност при това, придружена от едно заболяване от сива люспа, което за малко не я прибра още в бебешката люлка. Половината на едната й буза, както и шията по-надолу беше втвърдена и мъртва, кожата бе напукана и люспеста, черно-сивкава на цвят и на пипане корава като камък. — Пилос каза, че можем да видим белия гарван.

— Вярно, можете — отвърна Крессен. Сякаш можеше изобщо да й го откаже. Твърде много неща й бе отказал животът за годините й. Казваше се Шайрийн. На следващия си рожден ден щеше да стане на десет и беше най-тъжното дете, което майстер Крессен бе познавал. „Тъгата й е моят позор — помисли старецът, — поредният знак за провала ми.“ — Майстер Пилос, бъдете така добър да ми донесете от птичарника птицата, за да я види лейди Шайрийн.