Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Станис изсумтя.

— Селтигар се произнесе, че е възхитително. Ако му бях показал съдържанието на нощното си гърне, и за него щеше да каже, че е възхитително. Другите клатеха глави като гъски, без Веларион, който каза, че стоманата ще реши въпроса, а не думи, писани на пергамент. Сякаш не го знам. Другите да ги вземат моите лордове, искам да чуя твоето мнение.

— Словата ви са сурови и силни.

— И верни.

— И верни. Но нямате доказателство. За този инцест. Не повече, отколкото преди година.

— Има едно доказателство, в Бурен край. Едно копеле на Робърт. Дето го направи в нощта на сватбата ми, в леглото, отредено за мен и младоженката ми. Делена беше от дома Флорент и девица, когато я облада, така че Робърт призна бебето. Едрик Буря, така го наричат. Разправят, че бил като огледален образ на брат ми. Ако го видят хората и после погледнат отново Джофри и Томен, доста ще се позамислят, струва ми се.

— Но как ще го видят хората, като е в Бурен край?

Станис забарабани с пръсти по Рисуваната маса.

— В това е трудността. Една от многото. — Вдигна очи. — Имаш още нещо да ми кажеш за писмото. Давай. Не съм те направил рицар, за да ми говориш празни учтивости. За това си имам лордове. Кажи каквото имаш да кажеш, Давос.

Давос кимна.

— В края имаше една фраза. Как беше? „В името на Светлината божия…“

— Да. — Кралят вдигна брадичка.

— Хората няма да харесат тези думи.

— Като теб ли? — сряза го Станис.

— Ако бяхте казали вместо това „Пред очите на богове и хора“ или „По милостта на старите и новите богове…“

— Да не си станал вярващ, контрабандисте?

— Същото се канех да ви попитам и аз, господарю.

— Това ли било? Като че ли не обичаш новия ми бог повече от новия ми майстер.

— Не го знам тоя Господар на Светлината — призна Давос, — но познавам боговете, които изгорихме сутринта. Ковача е закрилял корабите ми, а Майката ми е дала седмина здрави и силни синове.

— Жена ти ти е дала седмина здрави и силни синове. Да не би да й се молиш? Тази сутрин изгорихме дърво.

— Може и така да е — рече Давос, — но когато бях хлапе в Квартала на бълхите и просех за някой медник, септоните често ме хранеха.

— Сега те храня аз.

— Вие ми дадохте почетно място на трапезата си. А в замяна аз ви давам истината. Хората няма да ви обичат, ако им отнемете боговете, които винаги са тачели, и им дадете един, чието име дори звучи непривично на езиците им.

Станис се изправи.

— Р’хлар. Какво толкова му е трудното? Няма да ме обичат, казваш? Че кога са ме обичали? Как мога да изгубя нещо, което никога не съм имал? — Отиде на южния прозорец и се загледа в огряното от луната море. — В богове престанах да вярвам в деня, в който „Гордата ветрогонка“ се разби в залива. Заклех се, че чудовищните богове, удавили майка ми и баща ми, никога повече няма да получат почитта ми. В Кралски чертог Върховният септон ми пълнеше главата с приказки как всичкото право и добро произтичало от Седемте, но доколкото срещах от едното и от другото, то беше човешко дело.

— Щом не вярвате в богове…

— …защо си губя времето с този, новия ли? — прекъсна го Станис. — Сам съм се питал. Малко разбирам и още по-малко ме е еня за боговете, но червената жрица има сила.