Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]». Краткое содержание книги:
На този фон перипетиите на едно малко момче не изглеждат от значение, но все пак отразяват живота на простолюдието в тези размирни времена.
Оттатък тясното море пък има една кралица, която търси начин да се завърне в родината, която никога не е виждала. Денерис е и майка на трите дракона, а са изминали повече от 300 години от смъртта на последния жив дракон. Те растат, а заедно с тях започва да се завръща и магията — загубила голяма част от силите си.
Сянка, родена от „червена светлина“ щъка из света, носейки тайнствена смърт, а пред Кралския чертог ще се изпъне дебела верига, за да попречи на флотата да се спаси от зелените пламъци на адския огън…
Това, изглежда, задоволи Станис.
— Да, такива хора мога да ти дам. Имам стотина рицари, които са склонни повече да четат, отколкото да се бият. Бъдете открити, където може, и потайни, когато трябва. Използвайте всяка контрабандистка хитрина, която знаете — черни платна, скрити заливчета, каквото трябва. Ако ви свършат писмата, хванете няколко септона и ги накарайте да ви препишат още. Смятам да използвам и втория ти син. Той ще вземе „Лейди Маря“ през тясното море към Браавос и другите Свободни градове, за да достави на тамошните управители други писма. Светът трябва да научи за моите законни претенции и за позора на Церсей.
„Можеш да им го кажеш — помисли Давос, — но дали ще го повярват?“ Погледна замислено майстер Пилос и кралят улови погледа му.
— Майстер, може би трябва да се заловите с писането. Ще ни трябват страшно много писма, и то скоро.
— Както желаете. — Пилос се поклони и напусна.
Кралят го изчака да излезе и рече:
— Какво не искаше да споделиш в присъствието на моя майстер, Давос?
— Господарю, Пилос е много мил, но всеки път, когато видя веригата на врата му, се наскърбявам за майстер Крессен.
— Той ли е виновен, че старецът умря? — Станис се загледа в огъня. — Изобщо не исках Крессен на онзи пир. Ядоса ме, да, беше ми дал лош съвет, но не съм искал да умре. Надявах се да му останат няколко години спокоен и безгрижен живот. Беше си го заслужил, но… — Станис стисна зъби. — но умря. А Пилос ми служи съвестно.
— Пилос е най-малката беда. Писмото… Вашите лордове как го приеха?
Станис изсумтя.
— Селтигар се произнесе, че е възхитително. Ако му бях показал съдържанието на нощното си гърне, и за него щеше да каже, че е възхитително. Другите клатеха глави като гъски, без Веларион, който каза, че стоманата ще реши въпроса, а не думи, писани на пергамент. Сякаш не го знам. Другите да ги вземат моите лордове, искам да чуя твоето мнение.
— Словата ви са сурови и силни.
— И верни.
— И верни. Но нямате доказателство. За този инцест. Не повече, отколкото преди година.
— Има едно доказателство, в Бурен край. Едно копеле на Робърт. Дето го направи в нощта на сватбата ми, в леглото, отредено за мен и младоженката ми. Делена беше от дома Флорент и девица, когато я облада, така че Робърт призна бебето. Едрик Буря, така го наричат. Разправят, че бил като огледален образ на брат ми. Ако го видят хората и после погледнат отново Джофри и Томен, доста ще се позамислят, струва ми се.
— Но как ще го видят хората, като е в Бурен край?
Станис забарабани с пръсти по Рисуваната маса.
— В това е трудността. Една от многото. — Вдигна очи. — Имаш още нещо да ми кажеш за писмото. Давай. Не съм те направил рицар, за да ми говориш празни учтивости. За това си имам лордове. Кажи каквото имаш да кажеш, Давос.
Давос кимна.
— В края имаше една фраза. Как беше? „В името на Светлината божия…“
— Да. — Кралят вдигна брадичка.
— Хората няма да харесат тези думи.
— Като теб ли? — сряза го Станис.
— Ако бяхте казали вместо това „Пред очите на богове и хора“ или „По милостта на старите и новите богове…“
— Да не си станал вярващ, контрабандисте?
— Същото се канех да ви попитам и аз, господарю.
— Това ли било? Като че ли не обичаш новия ми бог повече от новия ми майстер.
— Не го знам тоя Господар на Светлината — призна Давос, — но познавам боговете, които изгорихме сутринта. Ковача е закрилял корабите ми, а Майката ми е дала седмина здрави и силни синове.
— Жена ти ти е дала седмина здрави и силни синове. Да не би да й се молиш? Тази сутрин изгорихме дърво.
— Може и така да е — рече Давос, — но когато бях хлапе в Квартала на бълхите и просех за някой медник, септоните често ме хранеха.
— Сега те храня аз.
— Вие ми дадохте почетно място на трапезата си. А в замяна аз ви давам истината. Хората няма да ви обичат, ако им отнемете боговете, които винаги са тачели, и им дадете един, чието име дори звучи непривично на езиците им.
Станис се изправи.
— Р’хлар. Какво толкова му е трудното? Няма да ме обичат, казваш? Че кога са ме обичали? Как мога да изгубя нещо, което никога не съм имал? — Отиде на южния прозорец и се загледа в огряното от луната море. — В богове престанах да вярвам в деня, в който „Гордата ветрогонка“ се разби в залива. Заклех се, че чудовищните богове, удавили майка ми и баща ми, никога повече няма да получат почитта ми. В Кралски чертог Върховният септон ми пълнеше главата с приказки как всичкото право и добро произтичало от Седемте, но доколкото срещах от едното и от другото, то беше човешко дело.
— Щом не вярвате в богове…
— …защо си губя времето с този, новия ли? — прекъсна го Станис. — Сам съм се питал. Малко разбирам и още по-малко ме е еня за боговете, но червената жрица има сила.