Пренощува облачето златно
- Автор: Приставкин Анатолий Игнатьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пренощува облачето златно». Краткое содержание книги:
Гладът, изпепелявайки човешката душа, я превръща в пустиня, свежда всички мисли, желания, надежди към едно — да се нахраниш до насита.
Централните персонажи в повестта са деца, със съдби, опустошени от сталинските репресии и войната, белязани от сирачество, и живот на ръба на престъпността. Безпризорен, безпощаден свят… Със свои закони и свое беззаконие… Не само малолетните герои, но и наред с тях и ние, възрастните, сегашните читатели, изпитваме крайно изумление. Самият писател не без удивление си спомня своето ограбено детство, скитничеството сякаш че не е било… Случило ли се е това и с него, имало ли ги е Кузминчетата, преселниците-колонисти, депортираните чеченци?… Същото това чувство съпътства Приставкин, когато той разказва за Русия, тръгнала на път — всички бързат, пътуват.
А в Кавказ, където довеждат бездомните сираци, нивите са с несъбрана реколта, зреят ябълки, цъфтят цветя. И никъде няма нито един човек. Тишината и пустотата усилват удивлението, но също така и страха… Когато изстрелите и взривовете нарушават тишината, до яснотата е все още твърде далече…
Само Колка изведнъж се намръщи и тихо-тихо прошепна, почти изписка в паничката си: „А на мене?“
Беше забравил, че и на неговите колене има точно Такъв пакет.
И тогава всички отново се разсмяха и започнаха да развиват неговия вестник — и там имаше същите неща, само че други, зелени на цвят.
Помолиха децата да премерят подаръците.
Сумтейки напрегнато, някак плахо те заобиколиха навеса и започнаха да се обличат.
И макар че не си продумваха, всеки от братята знаеше какво мисли и чувствува другият.
Гърбът на Сашка го сърбеше от вълнение, дори му избиха червени петна, Колка забеляза. На самия Колка пък взе да му подскача левият крак, не можеше и не можеше да улучи крачола.
Притеснено избъбри:
— Върви ти пръв! Ти си по-умен! А Сашка отговори:
— И ти не си глупав! Защо пък аз да ида?
— Страх ме е — призна си тогава Колка. — Никога не съм се обличал така.
— И аз не съм. Как мислиш, отива ли ми? Или не?
Колка погледна Сашка и примижа. А, не е работа това, помисли си, да ходиш така всеки ден. Просто ти се премрежват очите. И изобщо не са за колонист тия дрехи, веднага ще ти ги чопнат. Който ги види, ще си помисли, че не са колонисти, ами някакви мошеници! Че то може ли нормален човек да носи върху си такова богатство! Да се покажеш — да, и после право в скривалището! А после — на битпазара! Спекулантите ще те позлатят!
Но Колка не каза нищо подобно, той сякаш видя себе си отстрани. Само въздъхна:
— Красив си.
— И ти!
— И, такова… Сякаш не си ти, ами някой фон-барон!
— Твоите скърцат ли? — попита Сашка.
— Къде?
— Навсякъде. И ме стискат… Що ли не откъснем копчетата?
— Можем да ги откъснем — каза, след като помисли малко, Колка. — Само че ще е жалко за тях. Я ги как блестят!
Дълго щяха да си приказват така, не им се излизаше. Но другите сами дойдоха при тях. Демян озадачено разпери ръце и избъбра някаква странна дума. Каза: „Да-а. Антилегенти!“ Малките мъже загубиха ума и дума от възторг. Регина Петровна заръкопляска, заскача на едно място.
— Ах, момчета! — възкликна тя. — Какви сте ми, истински братя! Обаче сега никак не мога да ви разпозная. Ти ли си Колка? — И посочи с пръст Сашка.
Децата се засмяха. А Регина Петровна никак не се смути. Този път се бе пошегувала.
— Хайде на масата — нареди весело тя и все попоглеждаше братята, сякаш се страхуваше, че ей сега ще избягат. — Щом започнете да ядете, ще разбера… ху из ху?
Плешивият Демян кой знае защо се смути от тези думи и предложи да си пийнат още.
После тръгнаха да се разхождат и когато видяха стадото, Демян направи един фокус. Запали цигара и я показа отдалече на една коза. Козата веднага дотича и лапна цигарата. От ноздрите й блъвна дим… А после изяде цигарата и от нея дълго излиза дим!
— Ах, защо се подигравате с горките животни? — попита Регина Петровна. Но беше весела и в думите й не прозвуча укор. — Я по-добре да измислим имена на нашите телета!
Най-напред дадоха възможност на братята да измислят, нали бяха героите на деня!
Братята на бърза ръка нарекоха едното биче, най-лакомото, Чакал, другото — Гладник, а двете телички — Повлекана и Мърла.
Регина Петровна не одобри тези имена, но нищо не каза. Както можаха, така ги нарекоха. Обаче предложи да нарекат другите две бичета Кузминчета.
— Ама може ли така? — попита Сашка.
— Защо не. Телета като телета. Задружни са, твърдоглави. И да задигнат нещо, връщат го. Изобщо, добри теленца са.
Докато спореха, куцият Демян им намигна и отиде до другия край на градината, в гъсталака. И изведнъж се върна с огромна диня.
Отначало Кузминчетата си помислиха, че носи тиква, но после я видяха добре: беше на ивици! Ами че това е диня! Истинска диня!
И тогава всички се разскачаха, и малките мъже също, искаха само да пипнат динята.
— Откъде я взехте? — попита приятно изумената Регина Петровна. — И вие ли си имате скривалище? А?
Демян се позасмя и поклати плешивата си глава.
— Просто бях забравил да ви кажа за лехата дини… И като си заминах, все си мислех как тия… — кимна към братята. — Дали ще ги намерят, или няма да ги намерят. А те — уж опитни търсачи, пък са ги изтървали!
Кузминчетата се спогледаха и едновременно си помислиха, че най-позорно са изтървали от очи лехата с дините! Всичко откриха: захарната тръстика, ореха и ей тия плодове, дето станаха на огърлица. Разбраха, че се казват кисел трън. Но дините, и то какви дини… Ах, плешив тип, хубаво ги нареди! Посрами ги пред цялата колония! Впрочем може и да лъже, да я е донесъл със себе си, а сега да се фука!