Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Тя усети някаква ръка върху рамото си — много по-голяма от която и да е човешка ръка, дълги бели пръсти, завършващи със закривени нокти. Сърцето й сякаш забави ход и всеки момент щеше да спре. Тя не се осмеляваше да се обърне. Усещаше ги, а присъствието им караше съзнанието й да се разтрепери. Вечни, безконечни, безумни създания, трите сестри, които бродеха по земята, докато трите им спътнички се издигаха в нощното небе. Лунните деца.
Докосването беше едновременно ужасяващо и божествено, изпълващо я с ужас и благоговение в равна степен. Тя стисна силно клепачи, съзнавайки, че зад нея няма земя, на която да стъпи, че духовете се рееха във въздуха над бездната, огромни, студени и страховити. Тя нямаше сили да ги погледне, не можеше да понесе гледката на бездънните кухини на очите им, където клокочеха съвършено чужди и непонятни за човека подбуди. И въпреки че някаква част от нея не забравяше, че това е само сън, това не й донесе никаква утеха; защото сънищата не предлагаха никаква закрила от подобни същества.
Бяха изречени някакви думи, ала те прозвучаха като ужасен, тънък, стържещ звук, който накара Лусия да се сгърчи. Тя изобщо не се надяваше, че ще успее да ги разбере. По гърба й пробягаха тръпки и тя наклони глава; долната й устна трепереше, а очите й бяха плътно затворени.
В следващия момент вече бяха пред нея, надвиснали над главата й, и макар че не можеше да ги види, усещаше силуетите им през затворените си клепачи. Почувства как нещо докосва косата й и изтръпна. Нокът. Отново я докосна, изпълвайки я с паника и недоумение, а някакъв странен поток се вля в нея при допира. Отне й един безкраен, бездиханен миг да разбере какво прави всъщност духът. Той я галеше, използвайки само единия си пръст, както човек би постъпил с някое беззащитно животинче, или пък както би направила майката с новороденото си бебе. Галеше я. Гласът прозвуча отново, не по-малко ужасяващ за слуха й, ала този път звучеше малко по-меко, макар че в тона му имаше нещо, издигащо се отвъд език и смисъл.
Лусия не знаеше какво искат от нея. Тя дори не знаеше дали искането бе концепция, приложима към техните съзнания. Момиченцето произнесе безмълвна молитва към трите сестри, след което отвори очи и се вгледа в децата им.
Императорската спалня беше тъмна и тиха. Топлият нощен бриз проникваше през елегантните арки на стреловидните прозорци, раздвижвайки ефирните завеси, висящи пред тях. Огромното легло, разположено срещу едната стена, представляваше истински жив пейзаж от сенки, играещи сред лъскавите чаршафи, обагрени в златисто, бяло и пурпурно. Във всеки ъгъл бе застанал по един от Пазителите на Четирите Вятъра, изваяни от скъпоценни метали, на чиито ръце се държеше разкошният балдахин, покриващ това гигантско съоръжение.
Анаис ту Еринима, Кръвна Императрица на Сарамир, седеше до скрина от изящно дърво, облегната на стената, а в ръката си държеше сребърна чаша с кехлибарено вино. Косата й беше разпусната и падаше свободно около измамно невинното й лице, надипляйки се по раменете и гърба на черната копринена нощница, с която бе облечена. Лъскавият черен лач на пода бе студен под босите й стъпала — освен че имаше огледална повърхност, този камък бе ценен и заради съпротивлението си при нагряване, ето защо използването му в жилищните помещения на аристокрацията ги държеше прохладни.
Тя отпи от виното си и продължи да чака, а пламъците на гнева я изгаряха отвътре.
Колко го ненавиждаше само! Сякаш Император Дурун не й беше достатъчно изпитание преди, та сега, покрай тази история с Лусия, трябваше да стане стотици пъти по-нетърпим. Непрекъснато гледаше да я ядоса и унижи. Пиянството му я отвращаваше. По време на пиршествата, докато гуляеше, той така крещеше и повръщаше, че дори и другарите му в лова се засрамваха. Виж, самият лов беше благословия — тогава Дурун се махаше от Цитаделата за няколко дена, ала често използваше тези екскурзии като извинение, че не може да изтрае знатните гости в двора и се връщаше вкъщи в по-лошо настроение, отколкото бе тръгнал.
Тя се изнерви още повече, докато си припомняше ужасните му навици. Поне беше доволна, че родът Батик я бе подкрепил на съвета. Като се замисли обаче, това по-скоро беше меч с две остриета. Ако родът Батик се бе обявил срещу нея, най-малкото щеше да има основания да анулира брака си с Дурун; а сега бе принудена да го търпи. Съпругът й беше твърде своенравен и глупав да се придържа към семейната политика по този въпрос и раздразнението му беше очевидно. Той и баща му Баракс Мос — двамата потвърждаваха правилото, че крушата не пада по-далеч от дънера — се изпокараха здраво предишните седмици. Накрая Бараксът стигна дотам, че дойде лично при Анаис, извини й се и я помоли да прости държанието на сина му, обещавайки й, че занапред няма да бъде така. Императрицата знаеше каква жертва беше за него да превъзмогне неизмеримата си гордост, за да постъпи така, и беше трогната; ала това ни най-малко не спомогна за уталожването на гнева й.