Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Обхванат от внезапен поетичен изблик, той пришпори коня си и се насочи покрай бойните редици към крепостта, мержелееща се на изток сред маранята. Не натам обаче бе тръгнал той; след кратка езда стигна до билото на един хълм, надвиснал над прашните равнини, където скочи от седлото. На ръба му стърчеше тясна скала, от която се откриваше панорамна гледка към обширните му земи. Той остави коня си да си пощипне малко тревичка, отиде до края на скалата и погледна надолу.
Дъхът му секна от мащаба на гледката — всичките му отряди се виждаха като на длан — ала още по-впечатляваща беше огромната територия на владенията му, на фона на която армията му изглеждаше незначителна. Многобройните му бойци приличаха на мравки, а величието им бе напълно засенчено от света около тях. Небето беше кристално синьо, без нито едно облаче. Бистрите води на Керин заслепяваха с блясъка си, искрящи като течно сребро под безмилостните лъчи на окото на Нуку, бавно носещи се към Аксками, скрит зад хоризонта. Тук-там из равнините се виждаха малки горички, проточваха се прашни пътища и се издигаха поселища; Сонмага се зачуди дали не вижда стадо банати, бавно движещи се в далечината, ала знойната мараня правеше зрението му несигурно.
Бараксът отправи безмълвна благодарствена молитва към боговете. Той не беше чувствителен човек и нежността му се проявяваше единствено в моменти като този. Природата го изпълваше с благоговение. Тази земя го изпълваше с възхищение и той я обичаше. Погледът му отново се насочи към величествената армия под него и благородникът усети как всичките му съмнения се изпаряват. Каквото и да излезеше от това, той знаеше, че е направил онова, което сърцето му е продиктувало. Троновете не бяха най-важното нещо на света.
Той не отричаше пред себе си, че жадува за власт. Превръщането на рода Амача в господстваща фамилия щеше да запише името му със златни букви в книгата на историята, а почитта към него щеше да е неизмерима. Ала играта щеше да се проведе по неговите правила, по неговия начин. Той не искаше гражданска война, не и сега. Моментът не беше подходящ; щеше да е твърде прибързано. Обстоятелствата се стекоха така, че да предприеме решителни действия.
Обаче желанието за власт не беше единственият му мотив. Дълбоката любов на Сонмага към природата го бе направила чувствителен към нея, а покварата, която пълзеше в костите на земята, го нараняваше жестоко. Той виждаше доказателствата за това дори в собствените си овощни градини — промяната беше толкова постепенна, че той я забеляза едва когато сравни сметките и бележките си от последните години и видя, че все повече и повече плодове се развалят по дърветата, все повече фиданки изсъхват или израстват изкривени. Макар че покварата не бе засегнала неговите владения така, както бе засегнала нечии други, които нямаха неговия късмет, той изпита отвращение от това, като че ли тя се бе просмукала не само в почвата, но и в него самия. Да не говорим за Различните, децата на покварата, които се раждаха в семействата на селяните от земите му, и Бараксът се страхуваше, че някога, когато се ожени, на него също може да му се роди такова дете — скимтяща, деформирана и уродлива твар. Ако в рода му се появеше Различно дете, щеше да пречупи вратлето му със собствените си ръце.
На всичкото отгоре и Лусия. Престолонаследничката — Различна! Не можеше да има по-голяма обида за боговете, за природата, за нормалния разум. Сега изобщо не беше време за толерантност към подобни създания — толерантност, която със сигурност щеше да се разпространи, ако Лусия се възкачеше на трона. Това бяха симптомите на злото, което погубваше Сарамир, и си беше чиста лудост да се насърчава разпространението им.
Не, стремежът към власт не беше достатъчен, за да накара Сонмага да се опълчи на война срещу своята Императрица, не и при тези обстоятелства. Виж обаче, да се предотврати разпространението на отровата в земята беше друго нещо. В името на това Бараксът не би се спрял пред нищо.
Той извади писмото от джоба си и го прочете още веднъж, писмото с печата на Баракс Авун ту Коли, и се зачуди дали все пак нещата не могат да се променят.
Тринадесета глава
Остров Фо се намираше на един ден път от северозападния бряг на Сарамир през обагрените в червено води на Камаранския канал. Свежият следобеден вятър свистеше покрай мачтите и такелажа на „Летен прилив“ — търговски кораб, собственост на най-богатия консорциум в Джинка — и развяваше платната му, които трептяха като перките на незнайно морско чудовище. Планширът му бе оформен като бурни морски вълни, гонещи се една друга от носа до кърмата, а сред тях си играеха тюлени, китове, морски духове и въображаеми зверове от дълбините. Платната представляваха великолепна гледка — полирани дървени ребра поддържаха огромните ветрила от бежово платно, украсени с аления сигул на косорциума. Плавателният съд беше истинско произведение на изкуството, а товарите му не падаха по-долу — коприна, парфюми, подправки. Имаше и неколцина пътници, двама от които гледаха с нетърпение към приближаващия се безлюден остров.