Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Кайку се бе облегнала на дебелия парапет на предната палуба, а късите й кичури се развяваха около лицето й, който не беше особено подходящ за една млада дама, като се имаше предвид благородното й потекло. Ала какво да се прави, когато дрехите й също не бяха на ниво, а и тя си беше мъжкарана по природа. Панталоните й бяха тежки и провиснали, с крачоли, напъхани в кожените й ботуши. В добавка носеше тънка синя риза, чието закопчаване беше отдясно наляво — обратно на мъжкото облекло — стегната на кръста й с ален пояс. Слънчевите лъчи галеха кожата й и тя се извиваше като котка, наслаждавайки се на топлината. Тейн, застанал наблизо, я наблюдаваше с блеснал от желание поглед.
Беше минала цяла седмица, откакто бяха напуснали Аксками и се бяха качили на един шлеп, пътуващ нагоре по течението на Джабаза към Джинка. Когато плавателният съд нямаше платна, пътуването срещу течението беше значително по-бавно, ала по това време Джабаза не беше особено буйна, пък и екипажът на корабчето си знаеше работата. Тези смугли мъже рядко се показваха на палубата; през по-голямата част от пътуването седяха в трюма на шлепа, където въртяха масивните колела, благодарение на които съдът се движеше срещу течението на реката. След три дни плоското било на връх Макара изникна на източния хоризонт, извисявайки се над обкръжаващите го планини в бледо синьо-зеленикаво, а от вулканичната му паст се издигаха камшичета дим.
Тази част от пътуването беше спокойна и приятна, а и времето се оказа много хубаво, макар че спомените на Тейн не бяха особено весели. Причината за това се коренеше в един от пътниците на „Летен прилив“ — той се оказа Чаросплетник, тръгнал към Джинка.
Той разполагаше със своя собствена каюта в задната част на шлепа, откъдето почти не излизаше. Един от прислужниците на борда се грижеше за него — весело момче на около двадесетина години — което му носеше храната и изхвърляше нощното му гърне. Казваше се Рунфи и усмивката не слизаше от лицето му, а смехът му често отекваше на палубата.
Един ден, малко преди здрачаване, на Кайку изведнъж й прилоша. До нея беше само Тейн; Асара се бе запиляла някъде сама, както обикновено предпочиташе.
Девойката изстена на глас, когато главата й се замая; после забеляза Тейн и притихна. Младежът не успя да потисне огорчението си, когато я видя как внезапно замлъква, опитвайки се да скрие какво й е. Той не се престори, че я разбира, ала все пак остана до нея, докато пристъпът й не премина. Двадесет минути по-късно започнаха шумовете.
Кайку слезе долу да си легне и доскорошният послушник остана сам, загледан в луните, които се издигаха в сгъстяващия се мрак. Речната повърхност блестеше на светлината на Иридима. Единственият звук беше тихият плясък на водата в корпуса на шлепа и проскърцването на въжетата и дъските. Тейн изведнъж бе усетил някакво странно спокойствие — не се бе чувствал така дори когато ходеше сам в гората и се опитваше да медитира.
Ненадейно нощта бе прорязана от писъци, чийто източник без съмнение беше каютата на Чаросплетника. Тейн се приближи по-близо до нея, загложден от внезапно любопитство. Чаросплетникът навярно бе обхванат от ужасна ярост, защото очевидно трошеше всичко, което му попаднеше под ръка, запращайки го с все сили на пода. Двамата пазачи, които стояха пред входа на каютата, не направиха никакви усилия да разпръснат насъбралите се моряци заради шума, но не пуснаха никого вътре. Само Рунфи.
Той бе доведен от друг страж, който го завлече за рамото до вратата на каютата. Момчето не се съпротивляваше, обаче чистият ужас, който съзря Тейн в очите му, когато погледите им се срещнаха за миг, щеше да го преследва дълго занапред. Пазачите отвориха вратата и изведнъж настъпи зловеща, хищна тишина, от която Тейн го побиха тръпки. После блъснаха Рунфи вътре и затръшнаха вратата след него.
Младежът и още шестима моряци останаха навън тази нощ и слушаха писъците на момчето, докато Чаросплетникът изливаше яростта си върху него. Те го слушаха как се моли за милост, а онзи го биеше безмилостно, слушаха го как вие от болка и стене при другите мъчения, на които бе подлаган (за тяхната природа Тейн можеше само да гадае), как пищи, докато бе изнасилван многократно. Два часа те стояха там като безмълвни свидетели на кошмарите, разиграващи се в тази каюта, докато яростта на Чаросплетника не отшумя сама. Никой не помръдна, защото би бил непростим срам да си отидат; въпреки това никой не се осмели и да се намеси.