Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Едва когато шумовете секнаха и настъпи тишина, Тейн се отдаде на молитви. Все още се молеше в мъртвилото на нощта, когато изведнъж чу плясъка на нещо тежко, хвърлено зад борда. Повече никой не видя Рунфи. Никой не пророни и дума за станалото. На следващия ден работата си вървеше както обикновено и Кайку изобщо не подозираше какво се бе случило. Младежът реши да не й казва — нищо добро нямаше да последва от това.
После завиха на запад по канала Абанан. Тейн изпита неочакван за него патриотичен изблик при вида на гледката. Беше чувал много истории за него — широк воден път, направен от човешки ръце, свързващ Джабаза с морския бряг, едно от най-големите постижения на инженерната мисъл в Сарамир. Огромни стени от бял камък се издигаха от двете му страни, осеяни с кули и големи порти. Гигантски механизми със зъбчати колела наполовина на шлепа им, бяха застинали неподвижно, ала младежът беше чувал как с тяхна помощ може да се издигнат непробиваеми стени, които да попречат на враговете да стигнат по канала до вътрешните части на империята. Минаха под величествена арка, съединяваща двата бряга на канала, а изсечените надписи върху нея предлагаха благословията на Зания, богинята на пътниците. И в двете посоки по обширния воден път се движеха натруфени лодки и шлепове, заради които Тейн прекара целия ден на палубата, загледан с възхищение след тях като малко дете. Моментите като този му напомняха колко ограничен бе животът му до този момент, преминал почти изцяло в Гората на Юна.
Това, което видя от Джинка, беше по-оживено дори и от улиците на Аксками. Слязоха от шлепа и се озоваха на доковете, където се суетяха стотици работници, скърцаха въжета и макари, разтоварваха се денкове и сандъци, а от близките кръчми се чуваше дрезгавият смях на моряците. Чаросплетникът се изгуби някъде из града, а Асара ги заведе при един лодкар, когото познавала. Човекът май не се сещаше коя е, обаче, след като размениха няколко думи насаме, се поклони и каза, че за него ще е удоволствие да им осигури транспорт. Асара запази мълчание.
И така, те прекараха нощта в една чиста и ползваща се с добро име храмова странноприемница. Храмовите странноприемници бяха собственост на жреците на един или друг бог и представляваха единствените места, където нямаше да бъдат безпокоени от проститутките, пияниците или главорезите, които се срещаха в изобилие край доковете. Тейн се замисли за шин-шините, припомняйки си коментара на Асара за това как демоните могат отново да тръгнат по петите им, напуснат ли столицата. Обаче бяха стигнали и отпътували от Аксками по вода, така че беше възможно следите им да са се загубили. Тази нощ нищо не ги обезпокои.
На разсъмване се качиха на „Летен прилив“ и се отправиха към Фо.
Младежът се бе облегнал на парапета до Кайку. Тя буквално сияеше на светлината от снижаващото се на запад слънце. Не бе толкова красива като Джин — Асара, поправи се той — ала притежаваше някаква по-различна привлекателност, която бе по-силна от тази на спътницата им. Навярно имаше нещо общо с обстоятелствата, при които я бе видял за първи път — колко уязвима бе тогава. Той я бе излекувал и бе върнал живота обратно в нея. Навярно отговорът се криеше в сходството между тях — и двамата бяха изгубили семействата си, и двамата си имаха своите тайни. А може би ставаше въпрос за нещо съвсем различно.
Лусия сънуваше.
Сънищата й винаги бяха необичайни, изпълнени с подсъзнателни шепоти от живота, който я заобикаляше. Когато сънуваше, тя чуваше мудните, детински мисли на дърветата от градината, бързия и неразбираем брътвеж на вятъра, натрапчивите мании на гарваните и изключително древните размисли на хълма, където се издигаше Цитаделата, на който му трябваше цял човешки живот за завършването на една-едничка мисъл. Светът никога не замлъкваше за Лусия и всички звуци около нея се преобразяваха в странни образи, когато спеше.
Напоследък бе престанала да се разхожда насън. Невидимото присъствие, което изведнъж бе започнало да я дебне, беше станало твърде плашещо и твърде опасно. Тя усещаше как чудовищното му внимание гризе краищата на съзнанието й дори сега — то беше лакомо, гладно, ядосано от това, че му се бе изплъзнала. Нямаше да му позволи да я хване.