Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Вече бе изминала цяла година, откакто бе започнала да се скита из Цитаделата в сънищата си, и се бе научила да контролира уменията си до някаква степен. Докато в началото не можеше да каже къде ли ще се озове, щом затвори очи и беше само безучастен зрител на обиколките си, сега вече бе способна да направлява движението си и да избира кои места да посети. Нещо по-важно — тя се научи как да не броди насън, как да потиска това, ако иска да спи необезпокоявана. Рядко се чувстваше отпочинала след нощ, в която бе скитала из коридорите на Цитаделата в съзнанието си, ала в онези ранни дни любопитството й да разбере какво има отвъд стените на затвора й я караше да го прави отново и отново. През деня тя беше слух сред обитателите на Цитаделата, а през нощта — призрак.
Някои други неща също се бяха променили. Каквото и да беше онова, на което бе поставила началото, когато даде кичур от косата си на онзи човек в градината, то забързваше ритъма си и тя усещаше това всеки ден.
Сънуваше, че стои на ръба на висока скала, надвиснала на стотици метри височина над острите зъбери отдолу. Пейзажът се разпростираше наоколо в невъобразим хаос от хребети и каменисти чукари, отрупани с тежки гори долини и голи плата. Долу гъмжеше от духове, невидими в своите бърлоги, които си шепнеха един на друг в нощта.
Нощ. Трите луни бяха увиснали пред нея в кадифеното небе, толкова близо една до друга, че още малко и щяха да се слеят. Аурус изглеждаше толкова близо, че момиченцето имаше чувството, че може да я докосне, огромна и блестяща на фона на осеяния със звезди мрак. Тя не се тревожеше от лунната буря, която можеше всеки момент да се разрази, след като трите луни се намираха толкова близо една до друга. Лусия просто знаеше с типичната за сънуващ човек убеденост, че още не е дошло времето за това.
Детето усети как дамата от сънищата й я гледа, още преди да завърти глава и да я види. Близо до скалата, на която стоеше, се извисяваше дебело дърво и тя можеше да различи в сенките покрай ствола му неясния силует на загадъчната непозната. Тя представляваше черно-бяло петно, досущ рисунка с въглен на дете, слаба и висока, с наметало, загърнато плътно около нея като крилете на прилеп. Никога не се появяваше по-близо, никога не позволяваше на Лусия да я разгледа по-внимателно. Тази жена я бе открила, докато невидимият звяр не бе успял; ала момичето не се страхуваше от нея. В непознатата нямаше никаква злонамереност — само някаква обезпокояваща напрегнатост. Често тя само присъстваше в сънищата на момичето, наблюдавайки я тихичко от разстояние — от някой покрив или пещера — а взорът й не трепваше и не се отделяше от Престолонаследничката. Понякога говореше и макар че момичето не харесваше гласа й, думите й бяха ясни и тя й разказваше за света отвън. Лусия, извънредно любопитна, с радост би поприказвала с жената от сънищата й, ала новодошлата в повечето случаи не й отговаряше, а просто я гледаше настойчиво, винаги от разстояние. Лусия нямаше никаква представа как да постъпи, но имаше впечатлението, че непознатата й е казала точно толкова, колкото е преценила, че Престолонаследничката трябва да знае, без да й съобщи и думичка повече.
Обаче с течение на времето Лусия успя да научи коя всъщност е тази загадъчна жена и какво представлява тя и дори започна да мисли за нея като някакъв особен приятел.
Тази нощ изглежда не й се говореше. Тя се спотайваше сред сенките, скрита наполовина, и само се взираше в Лусия. Момичето не й обръщаше внимание. Много добре знаеше, че няма смисъл да прави каквото и да било. Разсеяно си даде сметка, че невидимото чудовище отново я търси, ала се намираше нейде много далеч и не представляваше сериозна заплаха.
Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от въздишките на студения вятър и виковете на духовете в скалните пукнатини под нея. Лусия пристъпи до ръба на скалата и надникна надолу, а русата й коса се ветрееше над раменете й. Когато се обърна, непознатата я нямаше.
Това я уплаши. Беше свикнала с посещенията на дамата от сънищата й, ала внезапните й изчезвания бяха винаги изненадващи. Преди бе изчезвала единствено когато тъмното присъствие, което я дебнеше, бе ставало твърде силно, приближавайки се съвсем наблизо. Жената бе предупредила Лусия да стои далеч от него, да не му позволява да я забележи. Момичето се бе съгласило с това, но когато я попита какво точно представлява това същество, дамата от сънищата не й каза нищо.
Сега въздухът като че ли изведнъж бе станал по-лек, придобивайки меден металически вкус, и Престолонаследничката усети как фините косъмчета по кожата й настръхват. Имаше чувството, че нещо я издига във въздуха, повличайки я нагоре към небето, макар че краката й си оставаха здраво стъпили на земята. В атмосферата се усещаше някакво напрежение и духовете, скрити в панорамата под нея, внезапно замлъкнаха.