Жена с минало
- Автор: Фийдър Джейн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жена с минало». Краткое содержание книги:
Нан скочи от кушетката, на която беше задрямала, и погледна замаяно възпитаницата си.
— Велики боже! Какво пак си направила?
Мередит тихо затвори вратата зад гърба си.
— Аз съм контрабандистка, Нан, забрави ли? — Очите й блестяха.
— За бога, виж си косата! — Нан я гледаше стреснато. — Ами дрехите ти! Къде са ти чорапите? Ризата ти не е закопчана!
— О, я млъкни — помоли с усмивка Мери. — Ако не задаваш въпроси, скъпа, няма да се налага да слушаш лъжи.
— О, защо я няма майка ти да те види… — промърмори старата жена, но за облекчение на Мери не каза нищо повече. Нан беше умна жена и познаваше отдавна питомката си, за да продължи да одумва външния й вид. Докато помагаше на Мери да се съблече и да си легне, тя си състави собствено мнение и си извади някои заключения. Сияещото лице на момичето беше повече от радващо, а този поглед не се беше появявал в очите й от години. Нейната Мередит беше щастлива, затова Нан нямаше да й пречи да върви по пътя си. Тя духна свещта и бързо излезе от стаята. Най-после можеше да си легне спокойно.
Мери лежеше под меката завивка, обърнала глава към прозореца, и наблюдаваше небето, по което бързо се разпростираха розовите лъчи на зората. Денят щеше да бъде прекрасен. Сърцето й направи скок. Ако не беше изпълнена с прекрасна, доволна отмала, тя щеше да скочи от леглото си и да излезе на брега, за да дочака изгрева на деня. Тя обичаше и беше обичана, тази нощ беше свършила добра работа, много скоро щеше да си възвърне Дюкит Спини. След една година щеше да изплати петте хиляди фунта кредит, които бе взел Джон. Животът беше съвсем прост, ако човек се научеше да приема онова, което му се предлага, и да не иска повече. Тя щеше да се задоволи с онова, което имаше, и да му се радва, докато можеше. Един ден Демиън щеше да се върне при семейството си, към живота, за който беше роден, а тя щеше да се примири и да бъде благодарна за любовта им. Това беше щастие, каквото твърде малко жени бяха познали, то щеше да й създаде спомени, с които можеше да живее още дълго време след раздялата.
11
— Тази сутрин чух във Фоуей невероятно интересна история. — Сър Алджернон Барат погледна със сияещо лице гостите, събрани в салона на жена му. Той беше много гостоприемен и винаги се радваше, когато намираше посетители в дома си. Защото посетителите забавляваха Пейшънс, а не обратното. Този следобед бяха пристигнали много гости и той побърза да предложи на господата нещо по-силно от чай. — Историята със сигурност ще шокира дамите, осмелявам се да го кажа, защото съм уверен, че един малък шок не може да навреди дори на най-чувствителните сърца. — Той се засмя тихо и напълни чашата на лорд Ръдърфорд с кларет. — Всъщност си мисля, че въпреки всичките си протести дамите ще се насладят на историята. Как мислите, Ръдърфорд?
— Тъй като не принадлежа към общността на женените мъже, Барат, не смея да изкажа мнение — отговори с усмивка Демиън. — Ще ви призная, че нямам голям опит с нежния пол.
— Това е нормално за един войник, милорд — промърмори лейди Блейк и пръстите й нервно подръпнаха тънката ръкавица.
— Напълно права сте, мадам — отговори той и се поклони.
— Хайде, Алджернон, разкажи ни най-после тази история! — извика сърдито Пейшънс. — Сигурна съм, че никоя от нас няма да припадне. Знам, че господата обичат да ни наричат оранжерийни цветя, но в действителност ние съвсем не сме толкова слаби и крехки. — Тя се усмихна и кимна самодоволно към дамите.
— Историята е за джентълмените — започна съпругът й и отпусна тежкото си тяло върху крехкия стол. — Вероятно знаете, Ръдърфорд, че обикновено не разговаряме по тези тема пред дамите — продължи той, докато въртеше тънката чаша между пръстите си. — Наистина, колкото по-рядко споменаваме тези господа, толкова по-добре. Но историята е толкова невероятна, че по изключение ще престъпим това правило.
— О, побързай и говори по същество, скъпи! — заповяда вече изнервената от любопитство лейди Барат.
— Разбира се, скъпа, разбира се! Доктор Форест ми разказа, че преди няколко нощи „джентълмените“ доставили стока във Фоуей, под носа на митничарите, и… — Той направи пауза, за да подсили драматичния ефект на историята си. — Погодили им такъв номер, че шефовете на бреговата охрана направо се пръснали от гняв. Във Фоуей разправят, че този път водачът на „джентълмените“ е прекалил с дързостта си.
— О! — прошепна Мередит и чашката й шумно се удари в чинийката. — Много съжалявам, но разговорът за тези… господа ме изнервя до крайност. Помня, сър Джон казваше, че те не знаят милост, когато си имат работа с шпиони и доносници, че е опасно дори да се говори за тях. Моля ви, сър Алджернон, нека да не говорим повече за онези хора!