Приказка без край
- Автор: Энде Михаэль Андреас Гельмут
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Краев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка без край». Краткое содержание книги:
Бастиян Балтазар Букс е мечтателно момче на 10–11 години, което силно обича да чете и да си фантазира. След смъртта на майка му, баща му се затваря в себе си и почти не общува със сина си. Бастиян няма приятели. Пълен, блед, нерешителен и слаб ученик, той често е жертва на присмех и груби шеги от връстниците си. Един ден, преследван от група съученици, Бастиян попада в антикварната книжарница на Карл Конрад Кореандър. Той пожелава книгата („Приказка без край“), която господин Кореандър чете и я открадва, тъй като недружелюбният антиквар му заявява, че не обича децата и е ясно, че не би могъл да я получи по друг начин. Когато стига до училище, Бастиян открива, че е закъснял, качва се на училищния таван и започва да чете.
Старецът от Странстващия хълм се подчини на волята на Детската царица и започна да й разказва Приказка без край от началото.
В този момент светлината, която струеше от страниците на книгата, смени цвета си. Стана червеникава като буквите, които се образуваха под калема на стареца. Също и монашеското расо, и качулката му сега имаха цвят на стара мед. И докато пишеше, се чу и дебелият му глас.
Бастиан го чу също съвсем ясно.
Въпреки това първите думи, които каза Старецът, бяха за него неразбираеми. Те прозвучаха горе-долу така:
„Ацинражинк анравкитна реднаерок дарнок лрак киневтсбос.“
„Странно — помисли си Бастиан. — Защо Старецът изведнъж проговори на чужд език? Или това е може би някакво заклинание.“
Гласът на Стареца продължи да звучи и Бастиан се вслуша в него.
— Този надпис стоеше върху стъклената врата на едно малко магазинче и, разбира се, изглеждаше така само ако човек гледа от вътрешността на полутъмното помещение към улицата.
Навън беше сив, студен ноемврийски ден и валеше като из ведро. Капките се стичаха по стъклото и по изписаните с много заврънкулки букви. През вратата се виждаше само зидът от другата страна на улицата, целият в мокри петна от дъжда.
„Та аз не зная подобна приказка — помисли си Бастиан разочаровано, — изобщо я няма в книгата, която четох досега. И ето, сега се разбра, че през цялото време съм се заблуждавал. Вече наистина смятах, че Старецът ще започне да разказва Приказката без край от началото.“
Внезапно врата се отвори така рязко, че висящият над нея грозд от малки месингови звънчета тревожно задрънча и дълго не можа да утихне.
Виновникът за тази тупурдия беше едно пълно момченце, на около десет-единайсет години. Мокрите кичури на тъмнокестенявата коса падаха върху лицето му, палтото му беше подгизнало и от него капеше вода, а ученическата му чанта висеше, преметната през рамо. Пребледняло и задъхано, то стоеше като приковано на прага на отворената врата…
Докато Бастиан четеше това и в същото време слушаше гласа на Стареца от Странстващия хълм, ушите му забучаха и му причерня пред очите.
Та тук се разказваше онова, което се бе случило със самия него! И то беше включено в Приказката без край. Той, Бастиан, беше герой от книгата, на която досега бе смятал, че е само читател. И кой ли друг четеше за него и също мислеше, че е само читател — и така нататък, без край.
Сега вече Бастиан истински се уплаши. Започна да му се струва, че не може да си поеме въздух. Имаше усещането, че е окован в невидими вериги. Искаше му се да сложи край на това, да престане да чете.
Но плътният глас на Стареца от Странстващия хълм продължи да разказва…
И Бастиан не можеше да промени нищо. Той запуши ушите си, но това не помогна, защото гласът звучеше в самия него. Макар отдавна да знаеше, че не е така, той започна да се утешава с мисълта, че това съвпадение със собствените му преживелици е само безумна случайност…
… но басовият глас продължи неумолимо да говори…
и ето че момчето съвсем ясно го чу да казва:
… обноски нямаш и за пет пари, иначе щеше първо да се представиш.
— Името ми е Бастиан — каза момчето, — Бастиан Балтазар Букс.
В този момент Бастиан научи нещо твърде важно. Стига да знае, че желанието му е неизпълнимо, човек може да бленува години наред за него. Но изправи ли се изведнъж пред възможността да осъществи мечтата си, му се приисква само едно — никога да не е пожелавал подобно нещо.
Така поне се случи с Бастиан.
Сега, когато нещата станаха сериозни, му се искаше да избяга някъде. Само дето в случая нямаше „къде“. Ето защо той направи точно онова, което естествено изобщо не можеше да му помогне — престори се на умрял… като бръмбар, който лежи по гръб. Щеше му се да потъне вдън земя, да стане малък като мравка, да се свие някъде и да не гъкне.
Старецът от Странстващия хълм продължи да разказва и заедно с това отново да записва как Бастиан бе откраднал книгата, как бе избягал на тавана в училище и бе започнал да чете. И ето че Атрею пак тръгна да търси спасение, отиде при прастарата Морла и намери Фухур в мрежата на Играмул, опъната над дълбоката пропаст, където чу как Бастиан изкрещя от уплаха. Още веднъж го лекува старата Ургъл, а Енгивук го поучаваше. Той премина през трите вълшебни врати и влезе в образа на Бастиан, а сетне говори с Уйулала. После дойдоха Ветровете великани, Градът на призраците и Гморк, спасението на Атрею и връщането в Кулата от слонова кост. А междувременно се случи и всичко, което бе преживял Бастиан — запалването на свещите и как бе видял Детската царица, която напразно чакаше той да дойде. И тя потегли още веднъж да търси Стареца от Странстващия хълм, още веднъж се изкачи по стълбата от букви и влезе в яйцето и още веднъж дума по дума се проведе целият разговор, който двамата водиха помежду си и който завърши с това, че Старецът от Странстващия хълм започна отново да пише и да разказва Приказка без край.