Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
— Какво?
— Крила казва, безбожникът му неден, на краката. Така ги казва, когато останем сами. Да ни се съединят, казва, крилата… Хи-хи-хи!
— И слушай по-нататък, мадам… Ще ахнеш… Прелистих страницата, отново се престорих, че чета: „Днес пък, тъкмо когато минавах край една бръснарница, бръснарят лисна навън пълното си със сапунена вода легенче; навред замириса на хубаво. И аз отново си спомних за моята Бубулина и сълзи потекоха от очите ми. Началство, не мога повече да трая да съм далеч от нея.“ Ще полудея. На, станах и стихоплетец; завчера не можех да заспя, седнах тогава и съчиних за нея една песничка; моля ти се, прочети й я, за да види колко страдам:
Мадам Ортанс, с притворени, унесени очи, слушаше, слушаше развълнувана. Махна панделката от шията си, задушаваше я, и отпусна свободно бръчките си. Мълчеше, усмихваше се. Чувствуваше се, че мислите й летяха, радостни, щастливи, далече-далече, към незнайни брегове.
Март, свежа трева, червени, жълти, сини цветя, бистри води и сред тях се съешаваха, пеейки, ята бели и черни лебеди; бели — женските, черни — мъжките, с пурпурни полуразтворени човки. Блестящи зелени змиорки излизаха от водата и се съединяваха с големи небесносини змии. Мадам Ортанс беше станала отново четиринайсетгодишна, танцуваше върху ориенталски килими в Александрия, Бейрут, Смирна, Цариград, а после и върху лъскав корабен паркет в Крит… Объркваше се, не можеше да си спомни добре. Всичко й се струваше еднакво, гърдите й стърчаха прави, бреговете шумяха.
И изведнъж, както си танцуваше, морето се изпълни с кораби със златни носове, с пъстроцветни палатки на кърмата, с копринени знаменца. И от корабите излизаха, излизаха паши със златни изправени пискюли на червените си фесове, стари бейове — поклонници със скъпи дарове в ръцете и голобради тъжни бейчета. Излизаха адмирали с блестящи тривърхи шапки и морячета със снежнобели яки и широки, развяващи се панталони. Излизаха млади критянчета с небесносини чохени бухлати гащи, с жълти ботуши и черни чембери на глава. Излизаше, най-накрая, последен, и Зорбас, висок, поотслабнал от любов, с широк венчален пръстен на ръката и с венец от лимонови цветчета върху сивите си коси…
Излизаха от корабите всички мъже, които беше познала през многоликия си живот, всички, всички, не липсваше нито един; дори и старият лодкар, онзи беззъбият, гърбавият, който я беше откарал веднаж на разходка из цариградските води и се беше стъмнило, и никой не можеше да ги види… Всички, всички излизаха, а зад тях все се съединяваха змиорките, змиите, лебедите.
Излизаха мъжете и се съединяваха с нея, всички, на грозд, като влюбените змии напролет, които се преплитат изправени, като снопи, всички ведно, и съскат сред камъните. И в средата на сплита, снежнобяла, съвсем гола, обляна в пот, с полуразтворени устни, с остри зъбчета, неподвижна, ненаситна, с щръкнали гърди, съскаше мадам Ортанс, четиринайсетгодишна, трийсет, четирийсет, шейсет…
Нищо не се бе загубило, нито един любовник не беше умрял, върху повехналите й гърди всички възкръсваха, в цяло въоръжение. Сякаш мадам Ортанс беше някаква тримачтова дълбока фрегата и всичките й любовници — четирийсет и пет години има вече, откакто работи! — се бяха покатерили върху нея, в трема, по бордовете, по такелажа, и тя плуваше, изподупчена, изпозакърпена, и се носеше към тъй дълго жадувания пристан — брака. И Зорбас приемаше хиляди лица, турски, франкски, арменски, арабски, гръцки, и прегръщайки го, мадам Ортанс прегръщаше цялото това свещено безкрайно шествие…
Старата сирена съобрази внезапно, че съм прекъснал четенето, й видението изведнъж изчезна, тя отвори натежалите си клепачи.
— Нищо друго ли не пише? — измърмори тя укорно, като облиза жадно устни.
— Какво друго искаш, мадам Ортанс? Ами че не виждаш ли? В цялото си писмо само за теб говори. На, погледни, четири листа. Има и едно сърце, на, тук в ъгъла, сам Зорбас го е нарисувал, собственоръчно, казва. Погледни, пронизано е от край до край от една стрела — любовта. А отдолу, погледни, два гълъба се целуват; а върху крилете им, със съвсем малки буквички, толкова малки, че не се виждат, са написани, преплетени едно с друго, две имена с червено мастило: Ортанс-Зорбас.
Нямаше нито гълъби, нито букви, но очичките на старата сирена бяха потънали в някакъв унес и виждаха това, за което копнееха.
— Нищо друго? Нищо друго? — отново попита тя неудовлетворена.