Подозренията убиват
- Автор: Уудс Стюард
- Серия: Стоун Барингтън #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Подозренията убиват». Краткое содержание книги:
— Мислиш ли — промърмори тя.
Бяха свършили с първото ястие и преминаха към агнешкото печено. Стоун дегустира червеното вино и сипа в чашите.
— Не е италианско — произнесе тя веднага.
— Калифорнийско вино е, може да е правено от италианци. Нарича се „Фарниенте“. — „Долче фарниенте“ — каза тя. — Сладко безделие. — Отпи от чашата. — Чудесно е, но не е италианско.
— Нима всичко трябва да бъде италианско?
— Не всичко, но татко смята Италия за най-важната страна в света, макар ние да живеем тук вече четири поколения. Склонен е да възприема всичко неиталианско за лековато и незначително.
— И ти ли усещаш нещата по същия начин?
— Аз съм повече американка от него, но разбирам чувствата му.
— Как се отнася баща ти към това, че нямам нищо италианско?
— Ти не си храна, вино, предмет на изкуството или постройка.
— Но не съм и католик.
— Това не го вълнува толкова. По някакъв странен начин той приема, че разводът ми не би защитил семейството ни.
— Ако си вдовица, ще получиш свободата си, не е ли така?
На устните й заигра тънка усмивка.
— Умен си. Баща ми просто не желае да съм свободна, за да се омъжа повторно — това е единствената причина, поради която бившият ми съпруг все още е жив.
— Разбирам.
— Защо се обади по телефона днес?
— Баща ти ми даде този номер. Каза да позвъня, когато ми трябва помощ.
— А сега трябва ли ти?
— Да.
— Дино знае ли?
— Дино хич и не ще да знае.
— Снощните събития ли те накараха да се обадиш?
— Да.
— И къде е сега красивата художничка?
— Върна се в родната Англия. Няма да се връща тук.
— Тъжен ли си?
— По-малко тъжен, отколкото бях сутринта.
— Каква помощ искаш от баща ми?
— Известно ли ти е, че Мителдорфер изчезна?
Тя кимна.
— Татко ми разказа всичко, каквото знаеше.
— Дино имаше малка разправия с капитана на надзирателите в затвора и поради тази причина на мен не ми казват нищо, което би ми помогнало да го открием. Мителдорфер е управлявал финансите на капитана и на началника на затвора. Поради това те са благоразположени към него, меко казано.
— Значи искаш информация от затвора?
— Да. Все има някой затворник, който е бил близък с Мителдорфер. Та той е прекарал там дванадесет години! Един-двама биха могли да имат някаква представа за плановете му на свобода.
— Това може да се проучи — каза тя. — Ще ни отнеме няколко дни, да кажем една седмица. Мислиш ли, че ще останеш жив толкова време?
— Ще направя каквото мога.
— Изглежда приключихме и вечерята, и деловата част — протегна се. — А сега можем ли да се върнем в леглото?
— Не сме яли десерт.
— Той ще е от мен — привлече го към себе си Долче.
38
След кратък сън Стоун се събуди в седем часа. Долче я нямаше, беше му оставила на тоалетката бележка: „Благодаря за интересната вечер. Обади ми се, когато имаш нужда от някаква информация или от нова интересна вечер. Долче“. Под текста бе записала домашния и служебния си телефон.
Стоун си поръча закуска и прегледа „Таймс“. И в този брой видя рекламата за театралното представление на Джъдсън Палмър. Изряза я и я прибра в портмонето си. Напусна хотела в девет часа и поръча да изкарат колата му от гаража; провери дали пистолетът се намира в жабката и я заключи. В рекламата за представлението пишеше, че театърът на Палмър се намира на Четиридесет и четвърта улица, западно от Шесто авеню.
После остави колата в гаража на хиподрума и се запъти към театъра. Във фоайето един чистач бършеше пода.
— Добро утро — поздрави Стоун. — Можете ли да ми кажете как да открия Джъдсън Палмър? Къде се намира кабинетът му?
— Точно над нас — отговори чистачът, сочейки към една врата. — Минете оттук, на горния етаж.
Стоун се изкачи по стълбите. Влезе в неприятно запусната приемна, където млада жена закусваше с кафе и датски сладкиш.
— Добро утро — поздрави той.
— Здравейте. — отговори тя, след като преглътна. — С какво мога да ви бъда полезна?
— Бих искал да се срещна с господин Палмър.
— Артист ли сте? Приключихме с подбора, тази седмица вече почваме представленията.
— Не, идвам по лична работа.
— Да не ви дължи пари?
— Не, нищо подобно.
Стоун чу, че някой се качва по стълбите, и се обърна към вратата. В стаята влезе мъж на около петдесет, облечен с нещо като канадка и с кафяв плик в ръка. Беше дебел и изглеждаше махмурлия.
— Господин Палмър? — обърна са Стоун към него.
— Подборът свърши — бързо каза дебелакът и отвори вратата на кабинета си. — Оставете на момичето снимка и данни за себе си; ще ви имам предвид за следващото шоу.