Подозренията убиват

Секретарката си тръгна, а Стоун и Егърс се заеха с обяда.

— Искам я, Бил — каза Стоун.

— Не ти ли стигат толкова жени?

— Искам я за секретарка. Просто те предупреждавам овреме.

— В такъв случай ще трябва да й предложиш условия, които да не може да откаже.

— Така и ще направя. Впрочем, дочух, че и ти имаш клиент, който правел подобни оферти от време на време.

— Не загрявам за кого намекваш.

— Не си ми казвал, че представляваш Едуардо Бианки.

Егърс учудено спря да маже маслото върху филийката хляб.

— И къде успя да дочуеш това?

— От устата на вълка.

— Кой вълк?

— Лично от Бианки.

— Познаваш Бианки?!

— Много хора познавам.

— Познаваш се лично с Бианки?

— Онзи ден вечерях с него. — Гласът на Стоун беше доволен.

— След смъртта на съпругата си Бианки не излиза.

— Вечеряхме у тях.

— Добре, Стоун, ще ти кажа без заобикалки — ние не представяме Едуардо Бианки, а сме представители на неговата благотворителна фондация.

— Аха, тази, дето пази ръцете му чисти, нали?

— Напълно законна е. Обслужваме ги безплатно.

— Сега нека аз да бъда прям — натисна го Стоун, — значи представяте безплатно мафиотски бос?

— Не само, че е абсолютно законно, ами е и подчертано благородно дело.

Стоун се изсмя гръмогласно.

— И как успя да се запознаеш с Бианки? — попита Егърс.

— Защо? Ти не си ли се срещал с него?

— Многократно, след като дойде при нас във връзка с фондацията. Впрочем, дойде при нас е образно казано. Първо ми се обади човек, на когото се обадил човек, след като му се обадили отнякъде. Изглежда Бианки много се пази да не му откажат заради репутацията на фамилията му. Преди всяка лична поява анализира изключително внимателно ситуацията. За да няма каквото и да било неудобство и за двете страни, предполагам.

— Да, определено изглежда предпазлив.

— Най-накрая дойде в офиса и ние подготвихме основаването на фондацията. Президент е дъщеря му. Ще ти кажа честно — останах силно впечатлен от него. О, и от дъщеря му също — многозначително повдигна вежди Егърс.

— Да, забележителна е, нали?

— Имаме съдружници във фирмата, които са готови да направят всичко за мафията, само и само да й помиришат бельото.

— Често ли идва при вас в офиса?

— Седалището на фондацията се намира на етажа над нас. Всъщност ние им предоставихме помещенията.

— И с каква благотворителност се занимава тяхната фондация?

Егърс остави вилицата на масата.

— Това няма да излезе оттук, нали?

— Ясно.

— Искам да кажа, че Бианки държи много на дискретността, а не е човек, с когото ти се ще да се сблъскаш. Казват, че ядоса ли се, става като разярена мечка.

— Ще бъда олицетворение на самата дискретност.

— Предоставят творчески стипендии. Подпомагат дванайсетина млади художници. Фондацията притежава и колекция от произведения на изкуството, от която често дава под наем на различни музеи, предимно произведения на стари майстори.

— Как се нарича организацията им?

— Фондация „Брайъруд“.

— А, мярнах това име по един обществен телевизионен канал, представиха я като спонсор на най-различни начинания.

— Да, и с това се занимават. По принцип се насочват навсякъде, накъдето каже Бианки. Така, сега е твой ред. Как се срещна с него?

— Той е тъст на Дино Бакети.

— Моля?!

— Не се шегувам. Преди седем години се ожени за по-голямата му дъщеря.

Егърс поклати глава.

— Сега вече всичко ми се изясни.

— И това също си остава между нас.

— Както кажеш.

След като изпиха кафето, Бил погледна часовника си.

— Ще вървя, имам да давам показания.

— Благодаря ти, че си направи труда да дойдеш тук.

— Няма за какво. Кога ще отидем да видим къщата ти в Кънектикът?

— Дай ми малко време да я подредя. Впрочем… — Стоун написа няколко телефонни номера на една визитка и я подаде на Егърс. — Това са номерата на телефона и на факса. От утре вечер ще работят, засега ги запази за себе си.

— Добре, до скоро. — Стиснаха си ръцете и Егърс си тръгна.

Стоун извади сервизната количка в коридора и седна с „Таймс“ в ръка. Както винаги, прочете го внимателно и отбеляза един ред от програмите на театрите. Той гласеше: Джъдсън Палмър представя ревюто „Прас по окото с остра пръчка“.

Името му се заби в главата и го върна към основния проблем на деня. „Дявол да го вземе, сам няма да стигна доникъде“, каза си наум. Извади от джобчето визитката на Едуардо Бианки и набра телефонния номер. Никой не отговори, телефонът спря да звъни, после се чу звуков сигнал, но не последва никакво съобщение. Той изрече отчетливо:

— Обажда се Стоун Барингтън. Можете да ме намерите в хотел „Карлайл“, на телефон 744–1600, стая 1550. Водя се под името Илайджа Стоун.

После затвори телефона.

Дали това бе първата му крачка по гибелния път?