Градът на златната сянка

Чакалската глава клюмна встрани като на нахокано куче.

— Тогава какво искаш от мен?

— Нищо — засега. Но скоро ще ти се наложи доста тъмни алеи да пребродиш и още повече кокали да схрускаш с тези твои здрави челюсти.

— Изглеждаш… щастлив, дядка.

Богът трепна, но го пропусна покрай ушите си.

— Да, щастлив съм. Толкова отдавна не съм бил подлаган на изпитание, толкова отдавна никой, освен най-жалките слабаци, не ми се е противопоставял. Самият факт, че някой е въстанал срещу мене и се е намесил дори в най-дребния от плановете ми, е наслада. Настъпва най-голямото от всички мои изпитания, а ако нямаше съпротива, нямаше да има и изкуство!

— Но ти нямаш представа кой е. Може да е някой… вътре в самото Братство.

— Мина ми през ума. Възможно е. Не е много вероятно, но е възможно.

Зелено-златните очи заискриха.

— Мога да открия кой е.

Мисълта да развърже ръцете на този груб звяр точно за такава деликатна задача беше забавна, но неразумна.

— Не бива. Ти не си единственият ми слуга, а аз разполагам с по-изтънчени средства за събиране на информация.

Тонът на чакала стана сприхав.

— Значи ме извика и ме накара да си зарежа работата, просто да ми кажеш, че нямаш задачи за мен?

Богът започна да се издува, обвивката на мумията му заскърца, запращя и продължи да се разраства, докато най-сетне посмъртната му маска се извиси високо над пода на тронната зала. Хилядите жреци изстенаха като сънливци, нападнати от един и същи кошмар. Чакалът отстъпи крачка назад.

— Аз те викам и ти идваш — прокънтя гласът и отекна в изрисувания таван. — Не мисли, че си незаменим, Вестителю.

Като виеше и стискаше главата си, богът чакал рухна на колене. Жреците застенаха по-силно. След като прецени, че интерлюдията е достатъчна, Озирис вдигна ръка и болезнените стонове стихнаха. Анубис се строполи задъхан на пода по корем. Мина много време, преди да се надигне на четири крака. Треперещата му глава се сведе и щръкналите уши най-после докоснаха стъпалата пред трона.

Богът възвърна нормалните си размери и огледа със задоволство превития гръб на Анубис. — Но излиза, че все пак имам задача за тебе. Всъщност тя е свързана с един от моите колеги и е от далеч по-неделикатен характер, отколкото разкриването на таен съперник. Точно в момента ти изпращат заповедите ми.

— Благодарен съм, о, господарю! — Гласът му беше така прегракнал, че думите едва се разбраха.

Пламъците на свещите лумнаха в сърцето на онова, което беше Абидос. Вестителят на смъртта беше получил поредното си пълномощие.

Дред измъкна фибровръзка от контакта и се търкулна от леглото на пода. Присвил очи от болка, той изпълзя до банята и се вкопчи в ръба на ваната, след което повърна развъждания в цистерни кебап, който изяде за обяд. Конвулсиите в стомаха му продължаваха дълго, след като го бе изпразнил. Когато престанаха, той се подпря запъхтян на стената.

Досега Стареца не беше постъпвал така. Тук — болезнено жужене, там — гаден световъртеж, но никога нищо подобно! Сякаш бяха забили шиш в едното му ухо и го бяха измъкнали през другото.