Смъртта е занимание самотно
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е занимание самотно». Краткое содержание книги:
— Аз срещнах убиеца, Кръмли. Сега пак искам да го срещна. Опитах се да го избягна, защото беше пиян. Седеше зад мен в последния голям червен трамвай към морето в нощта, когато намерих мъртвия старик в лъвовата клетка.
— Нямаш доказателства.
— Нещо, което той изрече, беше доказателство, не съм го забравил. Ако можеш да ме извозиш назад, да ме накараш пак да пътувам в оня трамвай през бурята и да му чуя гласа, ще го позная и убийствата ще свършат. Нали и ти го искаш?
— Разбира се — хипнотизирвам те като куче, ти ми излайваш резултата, аз отивам и арестувам убиеца! Я ела тук, лоши човече, моят приятел писателят ти чу гласа по време на хипнотичен сеанс, а това е далеч повече от всяко друго доказателство. Дръж белезниците. Щракни си ги!
— О, върви по дяволите! — Станах и блъснах чашата с кафето. — Сам ще се хипнотизирам. Всъщност работата е точно в това. Автосугестия. Човек сам се потапя в подсъзнанието, нали?
— Не си подготвен, не знаеш как се прави. Седни, за бога. Ще опитам да ти намеря добър хипнотизатор. Чакай! — Кръмли се разсмя някак лудешки. — А защо да не е А. Л. Шранк, хипнотизаторът?
— Боже мой — потреперих. — И на шега не го казвай! Така ще ме потопи с Шопенхауер, Ницше и Бъртъновата „Анатомия на меланхолията“, че вече никога няма да изплувам. Ти трябва да свършиш това, Елмо.
— Аз трябва да те отпратя и да си легна.
Любезно ме отведе до вратата.
Внезапно се извърнах, огледах се и се разсмях.
— Представи си, чак сега забелязвам. Нямаш телевизор. Не смяташ ли да купиш?
— За да гледам как сгазват, намушкват и изнасилват хората в новините в шест часа ли? Голямо развлечение!
Настоя да ме отведе с колата. По пътя, взрян напред в тъмното бъдеще, изведнъж каза:
— Не бой се, синко. Нищо повече няма да се случи.
Кръмли не позна.
Но то се разбра малко по-късно.
Събудих се в шест, защото ми се стори, че пак съм чул пушечни изстрели.
Ала това идеше от унищожителите на кея, работниците зъболекари, които разбиваха огромните зъби. Запитах се, защо ли разрушителите започват да рушат тъй рано сутрин? А пушечните изстрели? Това трябва да е смехът им.
Взех един душ и изскочих навън тъкмо когато огромни мъгливи валма нахлуваха от другия край на света.
Старците от билетното гише бяха дошли на кея малко преди мен. Виждах ги за пръв път от деня, когато ходихме с Кръмли да ги разпитваме за изчезването на приятеля им Уилям Смит.
Наблюдавах ги как наблюдават смъртта на кея и усещах гредите да се срутват вътре в плътта им. Стояха неподвижни, движеха само устни, смучеха венци, сякаш се готвеха да изплюят сдъвкан тютюн. Ръцете им висяха като отсечени, пръстите играеха по бедрата. Изчезнеше ли кеят — знаех, че и те го знаят, — машините за асфалтиране скоро щяха да загрухтят насам, да залеят трамвайните релси, някой щеше да сложи кръст на билетното гише и да смете последните конфети. Да бях на тяхно място, още следобед щях да поема към Аризона или друго някое слънчево кътче. Но аз не бях на тяхно място. Аз си бях аз, с половин век по-млад, с все още неръждясали стави на пръстите и с кости, които не пропукваха всеки път, щом огромните клещи оттатък с напън отваряха нова празнота.
Пристъпих и застанах между двама от старците — щеше ми се да изрека нещо успокоително.
Успях само да въздъхна дълбоко.
Те разбираха този език.
Чуха ме, но дълго не отвърнаха.
Накрая кимнаха утвърдително.
— Браво, успя да ме забъркаш в нова каша!
Гласът ми по жицата към град Мексико бе гласът на Оливър Харди.
— Оли! — изпищя Пег с гласа на Стан Лаурел. — Прехвръкни тук. Спаси ме от мумиите на Гуанахуато!
Стан и Оли. Оли и Стан. От самото начало бяхме нарекли връзката си „Любовта на Лаурел и Харди“, защото бяхме израснали под обаянието на тази двойка и им подражавахме безпогрешно.
— Моля ти се, направи нещо да ми помогнеш! — проплаках аз като Харди.
А Пег, като Лаурел, заекна в отговор:
— О, Оли, ами аз, в смисъл, май че… аз…
Възцари се мълчание, в което издишвахме нашето отчаяние, нуждата, любовния си копнеж — насам и нататък, миля по миля и долар по долар от оскъдните средства на Пег.
— Това не ти е по кесията, Стан — въздъхнах на края. — А мене вече ме боли там, докъдето аспиринът не достига. Стан, миличък Станли, сбогом.
— Ол — проплака тя. — Миличък Оли, довиждане!
Та както казах…
Кръмли не позна.
Същата вечер, точно минута след единайсет, чух погребалната катафалка да спира пред моето жилище.