Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Възможностите, както казах, са огромни. Забеляза ли как влязох в пентаграмата без да бъда наранен? Демонът беше безсилен да ме спре, понеже беше в един напълно различен затвор! И така, исках да видиш това, Джон, възможно най-скоро, защото аз ти вярвам, както и ти, надявам се, ми вярваш. И ако…
— Моля ви! — Фигурата на стола нададе плачевен вик. — Не издържам! О, то ми шепне! Побърква ме!
Мандрейк трепна.
— Той страда. Демонът трябва да бъде освободен.
— Ей сега, ей сега. Вероятно му липсва умствената възможност да изолира гласа…
Пленникът отново се сгърчи.
— Ще ви кажа всичко, което знам! За гражданите, за плановете ни! Мога да ви дам информация…
Мейкпийс се намръщи.
— Млъквай, не можеш да ни кажеш нищо повече от това, което нашите шпиони вече знаят. Стига си врещял.
Получавам главоболие.
— Не! Мога да ви кажа за Съюза на обикновените хора! За най-главните им водачи!
— Знаем ги всичките — имената, съпругите и семействата им. Те са мравки, които ще стъпчем когато си решим. Сега… имам да обсъждам жизненоважни проблеми…
— Ама… ама не знаете това: един боец от старата Съпротива все още е жив! Тя се крие в Лондон! Видях я, преди няколко часа! Мога да ви заведа до мястото…
— Всичко това е минало.
Господин Мейкпийс взе железния шип от ръцете на Мандрейк и небрежно го претегли в дланта си.
— Аз съм търпелив човек, господин Дрю, но започвате да ми дотягате. Ако не престанете…
— Чакай малко. — Гласът на Джон Мандрейк се беше променил. Тонът му възпря драматурга по средата на тирадата. — Какъв боец на Съпротивата? Жена ли?
— Да! Да! Момиче! Името й е Кити Джоунс, въпреки че сега е известна под друго име… Ох, ще спреш ли да шепнеш! — Той изстена и се разтърси във въжетата си.
Главата на Мандрейк леко забуча. За момент се почувства замаян, сякаш щеше да падне. Устата му пресъхна.
— Кити Джоунс? Лъжеш.
— Не! Кълна се! Освободете ме и ще ви заведа при нея.
— Този разпит наистина ли е необходим? — Господин Мейкпийс изглеждаше раздразнен. — Съпротивата отдавна е мъртва. Моля те, концентрирай се върху моите думи, Джон. Изключително важно е, особено при сегашното ти положение. Джон? Джон?
Мандрейк не го чуваше. Виждаше Бартимеус в облеклото на мургавото момче. Виждаше го да стои в един калдъръмен двор преди години. Чуваше как момчето говори. „Големът я хвана… изпепели я за секунди.“ Кити Джоунс беше мъртва. Джинът му бе казал така. Мандрейк му беше повярвал. И сега, изплувало от миналото, сериозното изражение на момчето изведнъж се превърна в презрителен поглед.
Мандрейк се наведе над пленника.
— Къде я видя? Кажи ми и ще бъдеш свободен.
— В странноприемница „Жабата“, в Чизуик! Тя работи там! Сега името й е Клара Бел. А сега моля ви…
— Куентин, бъди така добър да разкараш демона и да освободиш веднага този човек. Аз трябва да тръгвам.
Драматургът бе замлъкнал, изведнъж се бе затворил в себе си.
— Разбира се, Джон… щом така искаш. Но няма ли да изчакаш? Сериозно те съветвам да чуеш какво имам да казвам. Забрави момичето. Има по-важни неща. Искам да обсъдим този експеримент…
— По-късно, Куентин, по-късно — Мандрейк бе пребледнял. Вече се намираше при арката.
— Ама къде отиваш? Нали не обратно на работа?
Мандрейк проговори през зъби.
— В никакъв случай. Аз също трябва да направя едно призоваване.
14
Времето, както може и да съм споменал един или два пъти, всъщност не съществува на Другото място. Но дори и така, много добре разбираш, когато са те измамили. Едва бях погълнат от подхранващите енергии на водовъртежа там, когато за пореден път усетих жестокото дръпване на призоваването. Засмукваше ме като изтегляне на жълтък от яйце, захвърляше ме отново на суровата и мрачна земя.
Вече. А същността ми едва бе започнала да се лекува.
Последните ми действия в материалния свят бяха толкова болезнени, толкова опасни, че едва си ги спомнях. Но едно нещо беше напълно ясно: цялото ми тяло беше изтръпнало, чувствах се ужасно слаб! Как така аз — чиято мощ разпиляваше магьосниците на Нимрод, който запрати жестоките Амет, Кох и Джабор презглава към фаталната им съдба — как така аз, същият този Бартимеус, бях принуден да бягам като мизерна, за нищо не ставаща жаба, неспособна да изстреля и най-малката Детонация по една банда наемни чапли.
По време на целия този погром аз бях прекалено близо до смъртта, за да мога да изпитам полагащия се справедлив гняв. Целият се бях запенил от това.
Неясно си спомнях, че господарят ми ме освободи. Вероятно не му харесваше мацаницата, която правех на пода. Може би моята разнебитеност най-накрая го бе притеснила. Е, каквато и да беше причината, не му трябваше много време, за да си промени решението.