Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Смъртоносен без оръжие». Краткое содержание книги:
Поех си въздух и с пълно гърло изкрещях:
— Докс! — наполовина да го предупредя, ако е наблизо, наполовина да повикам помощ.
Двамата вляво се втурнаха към нас.
Мъжът в хватката ми се разкрачи и приклекна за по-голяма стабилност, а от реакцията му разбрах, че е добре обучен. Опита се да ме удари с глава изотдолу, но лицето ми беше прекалено вдясно и притиснато до рамото му. Посегнах към предния си десен джоб, където държах ножа. С едно-единствено движение го извадих, отворих го и замахнах между разкрачените крака на противника си към перинеума и топките му.
Има една определена интонация на човешкия писък, която не може да бъде пренебрегната, която се забива право в най-примитивните части на мозъка. От нея ти настръхват косите, свива ти се скротумът и краката ти застиват на място. Точно такъв писък се изтръгна от този тип, когато ножът се заби, където трябва, и точно този беше писъкът, който исках. Напредващите му отляво партньори неволно спряха. През съзнанието им навярно се стрелна мисълта: „Какво е това, мама му стара?“ Подсъзнанието им крещеше: „Хич не ме интересува какво е? Бягай!“ И двамата се вкопаха на място на метър от мен.
Не ги изчаках да се опомнят. Блъснах този в ръцете ми към тях и се извърнах надясно, готов да избягам. Но от същата посока се приближаваше друг тайландец, достатъчно бързо, за да ме настигне. Сигурно беше излязъл от алеята вдясно от бара. Писъкът, който смрази приятелчетата му, не беше оказал същия ефект върху него. Беше или много смел, или много тъп, или не беше наред със слуха. Каквото и да беше, в момента ми препречваше пътя.
Вече бях хванал ножа за замах отгоре и острието му сочеше назад. Но въпреки това господин Глухчото или не обръщаше нужното внимание, или не можеше да събере две и две: държах нещо в ръката си, нещо, накарало току-що партньора му да пищи като евнух, всъщност вече си беше евнух, нещо вероятно остро и с връх. Но обяснението за липсата на колебание можеше да е чиста тъпота, защото няма нищо по-тъпо от това да се изправиш с голи ръце срещу човек с нож.
Спря на метър от мен и вдигна юмруци, все едно щеше да се боксира. Забелязах белезите по веждите и неведнъж чупения нос и разбрах: муай тай, тези момчета са тайландски боксьори.
Долових леко преместване на центъра на тежестта му върху левия крак, след което десният се устреми към лявото ми бедро. Ритникът на тайландския боксьор е като удар с бухалка и ако не го бях видял и не бях имал тази частица от секундата да се подготвя, щеше да ме изрита здраво и да ме събори, след което щях да се бия с трима души, ако не и с повече, повален на земята.
Но аз разполагах с тази частица от секундата. Използвах я, за да вляза в кръга на размаха и да приклекна, за да поеме хълбокът ми по-голямата част от удара. Когато ме ритна, хванах крака му и обгърнах прасеца му с лявата си ръка. Той реагира мигновено: сграбчи ме за главата, подпря се на уловения крак и подскочи нагоре към мен. Лявото му коляно се насочи към лицето ми, точно както несъмнено беше правил безброй пъти на ринга.
Но на ринга не дават ножове. Ако даваха, спортът просто нямаше да е същият.
Вдигнах дясната си ръка и свих глава между плещите си. Коляното ме халоса под лакътя. Заболя ме, особено след синините, които ми беше оставила Дилайла, но не беше чак като счупена челюст. Той започна да се приземява. Преместих ножа в ръката си като шило за лед и го мушнах във вътрешната част на дясното бедро, там, където се съединяваше с таза. Той беше толкова погълнат от схватката и надрусан от адреналина, че изобщо не забеляза какво става. Но когато натиснах надолу и навътре и срязах бедрената му артерия, както и други неща, явно привлякох вниманието му. Той изрева и конвулсивно се отдръпна от мен. Приложих на здравия му крак едно усъвършенствано учи гари — подсичане от джудото — и го оставих да падне, защото не исках да рискувам да се оплетем на земята.
Обърнах се към другите двама и с удовлетворение ги видях да отстъпват. Вече нямаше съмнение, че играе нож и че този, който го използваше, не си поплюваше. Противникът се оказа по-силен, отколкото бяха очаквали или са били подведени да очакват. Обърнаха се и побягнаха.
Погледнах в обратната посока. Хората по масите пред заведението не смееха да помръднат от шока. Онези на земята стенеха и се гърчеха. Съдейки по раните, които им нанесох, и по количеството кръв на паважа, не им давах повече от няколко минути живот.