Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Типично белоруски възглед — присмя ни се Шаблика. — „Ама че живот!… Сутрин ставай, вечер лягай, ставай — лягай, ставай — лягай. Ех, да му легнех, че да не станех.“
Всички се разсмяха. Не твърде весело. Майската вечер бе тъй нежна и някак тъжна, че ни се искаше да вярваме и във вечността, и в тленността на живота.
— То си е така — продума лирично настроеният Ганчаронак. — Щураш се шестдесет години — и край. Кого го интересува сетне колко са лежали твоите кости в земята? Нали съм прав, пани Сташка?
Вятърът развяваше кичурче от кестенявите й коси.
— Глупости говорите, пък сте мъже — внезапно ни сряза тя. — Живите се интересуват от всички кости. Иначе, силно казано, какви хора ще сме. Има начин да определим изкопаната кост стара ли е, или е сравнително отскоро. Близваш я с език. Ако лепне — значи, е много стара. Чух това още като аспирантка на едно заседание в сектора по археология. Реших да опитам. Цялата зала се скъса да се смее.
— И човешките кости ли ближете? — запита Висоцки. — Това е направо лудост. Отвратително нещо.
— Какво от това? — обади се Генка. — Представете си някоя кост на милион години. Тогава тя е по-чиста от нашите ръце. А аз час по час целувам ръцете на моите момичета, когато не ми се работи.
— Кога е било такова нещо? — възмути се Валя Волат. — Че аз не бих ти дала ръката си, дори да искаше да я лизнеш.
— Дебела-ано — заплашително произнесе Генка. — Ще ти дърпам ушите.
— Ние ще дърпаме твоите — обади се Тереза.
— Като нищо — подкрепи я Сташка.
— Според мен е все едно — каза Ганчаронак. — Какво ни интересуват старите кости? Трябва да мислим за своите работи. Пък и не се знае на кого е било по-лесно, на нас или на тях. Войни, лагери, всякакви болести. Вижте какви опашки се редят за зъболекарите. А аз веднъж в музея гледах макети на стари гробници — всичките бяха с идеално бели зъби.
— На нас ни е по-лесно — отвърна Сташка. — Грижете се за зъбите си, поддържайте ги — и няма да ви потрябва зъболекар.
— А те поддържали ли са ги? — бодна я Тодар Ганчаронак.
— А ти питал ли си ги колко са живели? — рязко се обърна към него Шаблика. — Кажи, Сташка…
— Малцина са достигнали до четиридесетте — каза тя.
— Затова зъбите им са бели като на кучета — тросна се Шаблика. — А ти в сравнение с кучетата колко живееш? Затова си изхабяваш зъбите. Ето ти отговорът на кого му е по-лесно. А ако човек в наше време не доживява до четиридесетте, ако загива на война, в пещите, в рововете — не е виновен животът, вината е на други…
„Какво се заяждат помежду си? — помислих си аз. — Сякаш са полудели.“
И тогава по аналогия, пък и защото трябваше да сменя темата на разговора, казах на Висоцки:
— Ето например Лапатуха. Виновен ли е, че е такъв? Хората са криви. По-скоро изродите. И те ще са виновни, ако умре преждевременно.
— Кой го знае — отвърна Ганчаронак, — може така да му е по-удобно. За да не го закачат… Понякога изчезва за няколко дена.
— Тъй, тъй — обърна се към него Висоцки. — Помпиш ли Рохля лудия? Какъв стана при германците, а? В една кола с шефа на Кладненското СД пътуваше. Такива ми ти работи, драги мой.
— Празни приказки — внезапно не се стърпях аз, като усетих, че промяната на темата не помогна никак да се отървем от спомена за войната и за човешките страдания. — Не хулете този нещастен човек. Нали вие казвате, че видял нещо и… В края на краищата нали помните как минахме покрай воденицата, а той пренасяше чували. И кучетата вървяха подире му…
— Вярно. — Шаблика неочаквано се засмя. — Едно от тях е май мелез с дакел. Прилича на прахосмукачка „Ракета“.
— Неуместен смях — отвърнах му тогава. — Той ни видя и се развика: „Детектив проклет! Полицейско ухо! Замъка ли? Че да го предаде? Да им покаже следата! Ще видиш ти! Ще ти дадем да се разбереш!“ Кои — те? Кой от нас е ухо? Ти ли, Тодаре? Ти ли, Шаблика? Висоцки ли? Или аз?
— Кучетата няма да сподирят лош човек — строго каза Тереза Гайдучик. — Те усещат кой ги обича, кой е добър.
— Глупости — внезапно се обади каубоят. — Ето, Хитлер също обичал кучетата и децата. Работата обаче е там, че обичал само германските кучета и германските деца. И то далеч не всички. Иначе нямаше из нашите гори да бродят подивели кучета от концлагерите и нямаше да плачат германските деца…
„Да, те всички са отровени от войната. Може пък в това да е разгадката на последните събития? Айнзацкомандата? Изселването на селото? Паметниците на разстреляните? Кой знае? Войната е засегнала всички. Дори Ганчаронак с неговото язвително добродушие. Дори Висоцки. А Лапатуха? Може пък наистина да не е луд? Наистина защо понякога изчезва?“