Хроника на птицата с пружина

ането на боевете броят на загиналите и на ранените започна да се умножава. Отношенията с Щатите се влошаваха все повече. От ден на ден дори в Япония сенките на войната ставаха все по-мрачни. Това бяха черни години: трийсет и седма, трийсет и осма. Но в офицерския живот в Синдзин нямаше война: „Война ли? Каква война?“ Всяка вечер пиехме и се веселяхме, обикаляхме из кафенетата, където имаше белоемигрантски млади рускини. После в края на април трийсет и осма година ме повика висш офицер от генералния щаб, който ме представи на някакъв мъж в цивилно облекло на име Ямамото. Беше с къса коса и мустаци. Не много висок. Колкото до възрастта му, бих казал, че беше някъде на трийсет и пет-шест години. Отзад на врата имаше белег, сякаш останал от някакво острие. Офицерът ми каза: „Така и така, господин Ямамото е цивилен. Нает е от армията да проучи начина на живот и обичаите на монголците, които живеят в Манджоу-го. Сега заминава за Хулунбуирската степ недалеч от Външна Монголия и ние смятаме да му осигурим въоръжена охрана. Ти си включен в групата.“ Не повярвах и на дума от онова, което ми каза. Тоя Ямамото наистина беше облечен като цивилен, но веднага личеше, че е професионален военен. Погледът, начинът, по който говореше, осанката — беше си очевидно. Реших, че е висш офицер или е свързан с разузнаването и му е възложена задача, която изисква да скрие, че е военен. В цялата работа имаше нещо зловещо. Прикрепиха към Ямамото трима души, прекалено малко, за да му бъдем въоръжена охрана, макар че, ако бяхме повече, щяхме да привлечем вниманието на войските на Външна Монголия, разположени по границата. Ще рече човек, че са възложили на случайно подбрани хора деликатна задача, но истината беше съвсем друга. Аз бях единственият офицер, а нямах никакъв боен опит. Човекът, на когото можехме да разчитаме в бой, беше сержант на име Хамано. Познавах го добре, бяха го прикрепили към генералния щаб. Мъжко момче, сам се беше издигнал в йерархията и от редник беше станал сержант, беше се отличил в сраженията в Китай. Беше едър и безстрашен и аз бях сигурен, че ако стане напечено, можем да разчитаме на него. Нямах понятие защо са включили в отряда ни ефрейтор Хонда. И той като мен беше пристигнал току-що от Япония и, разбира се, нямаше опит на бойното поле. Беше кротка тиха душа, създаваше впечатлението, че в битка ще бъде напълно безполезен. Освен това се числеше към Седма дивизия, което означаваше, че генералният щаб е направил всичко възможно да го изиска специално за задачата. Толкова ценен беше, макар че трябваше да мине доста време, за да разберем причината. Бях избран за командващ офицер на групата, защото основното ми задължение бе да проуча топографията по западната граница на Манджоу-го, в района на река Халха. Работата ми беше да се постарая картите на района да са възможно най-пълни. Дори бях прелитал няколко пъти над него със самолет. С присъствието си трябваше да допринеса за гладкото протичане на операцията. Втората ми задача бе да събера по-подробни топографски сведения и да направя картите ни по-точни. Така да се каже, с един куршум два заека. Да ви призная, картите на Хулунбуирската степ в пограничния район с Външна Монголия, с които разполагахме по онова време, бяха доста приблизителни, това всъщност бяха леко подобрените стари карти, останали от династия Манджу. След създаването на Манджоу-го Квантунската армия бе провела няколко топографски експедиции, за да състави по-точни карти, но областта наистина е огромна и в западната част на Манджурия се простира обширна пустиня. В такива места границите на отделните държави не значат много. Хилядолетия наред монголците номади са живели, без да зачитат границите и дори да си ги представят. Изготвянето на по-точни карти бе забавено и от политическото положение. Ако бяхме направили официална карта, на която да отразим нашата представа за границата, щеше да избухне шумен международен скандал. И Съветският съюз, и Външна Монголия, които имаха общи граници с Манджоу-го, бяха изключително чувствителни на тема нарушаване на границата и по този повод бяха избухвали доста кървави битки. А по онова време нашата армия не искаше да воюва със Съветския съюз. Всичките ни сили бяха насочени към войната с Китай и нямаше военна мощ за широкомащабен сблъсък със СССР. Не разполагахме с дивизии, танкове, артилерия и самолети. Най-важно бе да се осигури стабилност в Манджоу-го, който беше съвсем отскоро на политическата карта. Поне според армията установяването на северната и на северозападната граница можеше да почака. Военните печелеха време, като протакаха. Дори могъщата Квантунска армия се придържаше към този възглед и изчакваше. Така всичко беше оставено да се носи в морето на неяснотата. Но ако въпреки добре подготвените им планове някакво непредвидено събитие доведеше до война (а след година при Номинхе се случи точно това), ние щяхме да имаме нужда от карти, за да се сражаваме. И то не от обикновени цивилни карти, а от истински, бойни. За да водиш воина, ти трябват карти, по които да определиш къде да бъде тилът, къде е най-изгодно да разположиш артилерията, колко дни ще й трябват на пехотата, за да стигне дотам, откъде ще се снабдяваш с вода, колко зоб ти трябва за конете: огромно количество подробни сведения. Без такива карти просто не можеш да водиш съвременна война. Ето защо работата ни до голяма степен се припокриваше с работата на разузнаването и ние постоянно си разменяхме данни с разузнавачите на Квантунската армия и с тайните военни служби в Хайлар. Всички се познавахме, аз обаче не бях виждал никога дотогава този Ямамото. След пет дни подготовка поехме с влак от Синдзин за Хайлар. Оттам се качихме на камион, който мина покрай храма на ламите в Хандур, и пристигнахме в пограничната застава на Маджоу-го на река Халха. Не помня точно разстоянието, но беше към триста километра. Наоколо беше само пустиня, която се простираше докъдето поглед стига — в буквалния смисъл на думата. Работата ми изискваше да сверявам картата с някакви особености на местността, а нямаше с какво да сверявам, нямаше нищо, което да послужи за жалон. Единственото, което виждах, бяха бабунести тревясали могили, равният хоризонт и облаците, които се носеха по небето. Нямаше по какво да разбера къде на картата се намираме. Единственото, което можех да сторя, бе да налучквам по времето, което сме пътували. В такъв пустинен пейзаж понякога усещаш нещо като всепоглъщаща халюцинация, струва ти се, че ти като човек се разпадаш. Пространството наоколо е толкова необхватно, че ти става все по-трудно да запазиш вътрешно равновесие. Дали съм ясен? Съзнанието ти набъбва, изпълва всичко наоколо и толкова се разпростира, че вече не си в състояние да го удържиш закрепено към физическото тяло. Ето какво изживях насред монголската степ. Колко огромна беше тя! Приличаше по-скоро на океан, отколкото на пустиня. Слънцето изгряваше от изток, търкулваше се по празното небе и се гмуркаше на запад. Това бе единствената видима промяна. И в движението на слънцето долавях нещо, което не знам как да нарека: някаква необхватна вселенска любов. На граничната застава в Манджоу-го слязохме от камиона и се прехвърлихме на коне. Бяха ни подготвили всичко: четири ездитни коня плюс два за храната, водата и оръжието. Бяхме леко въоръжени. Ние с мъжа на име Ямамото носехме само пистолети. Хамано и Хонда имаха и пушки трийсет и осми модел и по две ръчни гранати. Всъщност командир на отряда беше Ямамото. Той взимаше всички решения и даваше заповеди. Тъй като поне привидно беше цивилен, по военен устав командващ офицер бях аз, но никой не се съмняваше, че между нас точно той е облечен във власт. Просто си беше такъв човек, а и макар да имах чин младши лейтенант, аз не бях нищо повече от писарушка без боен опит. Военните виждат у кого е истинската власт и се подчиняват на него. Освен това моите шефове ми бяха наредили да изпълнявам безусловно заповедите на Ямамото. Покорството ми пред него бе нещо, което надхвърляше обичайните правила и устав. Излязохме при река Халха и поехме покрай нея на юг. Тя беше придошла от топящия се сняг. Виждахме във водата едри риби. Понякога в далечината мяркахме и вълци. Може би бяха не чистокръвни вълци, а диви кучета, но пак си бяха опасни. Налагаше се всяка нощ някой да стои на пост, за да пази от тях конете. Виждахме и много птици, главно прелетни, връщаха се в Сибир. Обсъждахме с Ямамото особеностите на топографията. Проверявахме пътя по картата и си водехме бележки за всичко, привлякло вниманието ни. Освен тези служебни разговори обаче Ямамото почти не се обръщаше към мен. Пришпорваше мълком коня, хранеше се отделно от нас и лягаше да спи, без да казва и дума. Имах усещането, че не за пръв път е по тези места. Впечатляваше ме с удивително точни познания за местността, посоките и така нататък. След първите два дни път на юг без никакви произшествия Ямамото ме повика встрани и ми каза, че преди зазоряване ще се прехвърлим през река Халха. Това бе огромна изненада за мен. Отсрещният бряг се явяваше територия на Външна Монголия. Дори брегът, на който стояхме, бе опасен оспорван район. Външна Монголия твърдеше, че е в нейните граници, Манджоу-го имаше същите претенции и това водеше до постоянни въоръжени сблъсъци. Ако войските на Външна Монголия ни заловяха отсам реката, различните схващания на двете държави �