Златото на Спарта

— Готово — изненада я Сам, — става дума за замъка Иф.

— Моля?

Той й разказа за срещата им с Волфганг Мюлер.

— Брат му намерил бутилките в крепостта. Вече знаех отговора, след това беше само въпрос на съобразяване. „Капетиан“ идва от някогашната династия на Капетите, от която произлиза и крал Франсоа I, заповядал да се построи замъкът. „Себастиен“ е първото име на Вобан — инженерът, който трябвало да каже на владетелите, че крепостта е безполезна. По някаква причина архитектите я били построили с тежки укрепления и бойници, обърнати не към открито море и потенциалните нападатели, а към града — „град под дулата“.

— Впечатлена съм, мистър Фарго.

— Пише го в брошурата. За втория ред обаче не знам.

— Аз май знам — обади се Реми. — На староеврейски „Шеол“ е обитание на мъртвите, подземният свят. Обратното, вечният Шеол, означава вечен живот. Помните ли цикадата от бутилката…?

Сам кимна:

— От герба на Наполеон: възкресение и безсмъртие. А другата част… „третият свят на забравените“?

— Това е френският вариант за тъмница — ублиет — да забравиш. Ако не грешим, някъде в подземието на замъка ни чака цикада. Но защо им е била тази загадка? Защо не просто: „идете там и там, намерете това и това“?

— Тук става наистина интересно — отвърна Селма. — От това, което успях да преведа дотук, излиза, че книгата на Лоран е отчасти дневник, отчасти ключ за дешифриране. Той откровено казва, че не бутилките са истинската награда. Нарича ги „стрелки върху карта“.

— Стрелки към какво? — попита Реми. — И за кого са начертани?

— Не става ясно. Ще разберем повече, когато приключа с превода.

— Добре, ясно е, че Лоран е правел всичко това по заповед на Наполеон. И ако са си дали толкова труд да скрият бутилките, каквото и да ни чака в края на картата, то трябва да е нещо забележително.

— Което може би обяснява защо Бондарук не се притеснява да убива заради него — вметна Реми.

Побъбриха още няколко минути, после затвориха.

— Я виж кой е тук — каза Реми с крайчеца на устата си и посочи с очи.

Сам се обърна. Пъхнал ръце в джобовете на якето си, Холков вървеше право към тях. Сам и Реми се напрегнаха, готови да скочат.

— Спокойно, да не мислите, че съм толкова глупав да ви застрелям посред бял ден? — рече Холков, като спря пред тях. Извади ръце и ги разпери. — Не съм въоръжен.

— Гледам, че си се измъкнал от малкото си автомобилно произшествие — отбеляза Реми.

Холков дръпна един стол и седна.

— Моля, заповядай — сухо рече Сам.

— Лесно можехте да ни бутнете през ръба. Защо не го направихте?

— Мина ни през ума, повярвай. Ако не беше приятелят ти с пищова, кой знае?

— Извинявам се за това. Той преигра.

— Предполагам, няма да ни споделиш как ни проследяваш? — попита Реми.