Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
— Знаеш ли колко ми струва този коч? — попита татко. — Имаш ли изобщо някаква представа, неблагодарник такъв?
Не знам какво ме прихвана тогава, а може би знам. Гневът. Адреналинът. Усещането, че падам и в същото време се издигам. Блъска ме като вълна. След миг вече си на върха и можеш да се опълчиш срещу всеки, дори срещу собствения си баща. Изтиках чинията встрани — по-грубо, отколкото смятах. Храната се разплиска по цялата маса. Татко примига, не можеше да повярва на очите си. Нима оспорвах авторитета му пред майка си и сестра си? Направо превъртя. Никога не го бях виждах толкова разярен.
— Яж, Искендер! — кресна той. — Не бия децата си!
Защо ли го каза? Беше странно. Но аз свих рамене. Това беше последната капка. Татко натисна главата ми в месото. Беше толкова неочаквано, че брадичката ми се удари в дъното на чинията и отскочи като гумена топка. Носът ми обаче още плаваше в соса, гъст, тен. Примесен със сълзите и сополите ми. Чух оригване. Идваше от мен. Никога не забравих този вкус. Вкусът на безсилието. Татко продължи да натиска, както ме беше стиснал за врата. Дъвчех и дъвчех, а между глътките, надигах глава да си поема въздух.
Накрая баща ми ме пусна. Вдигнах очи и видях, че се срамува от онова, което е направил. Не беше насилник по душа. Не знам какво го прихвана онзи ден. Мисля, че и той не знаеше.
Мама дотича при мен и ми избърса лицето.
— Лъвчето им, Султане. Добре ли си?
Не обърнах внимание на ръката й върху челото ми и изгледах баща си. Сега в очите му имаше негодувание, но и проблясваше нещастие. Какво си причинявахме сами на себе си? Защо си го изкарвахме един на друг?
В онзи миг разбрах, че не е добре да си страхливец. Че ако съм слаб, той е ме прегази. Целият проклет свят ще ме прегази. Но ако бях силен, наистина силен, никой нямаше да може. Оттогава никога не съм бил слаб. Виновен — да. Грешал съм много. Но не и слаб. Никога. И оттогава не съм хапвал месо.
Искендер Топрак, затворът в Шрусбъри, 1991 година
Мустаците
Лондон, 1 януари 1978 година
Шест без петнайсет сутринта, а Адем Вече беше буден. Напоследък навиваше будилника за нечовешки час, само и само да разполага с малко време, преди Роксана да стане от сън. Беше му приятно да я гледа, докато спи. Тогава лицето й изглеждаше различно, не беше напрегнато, не му се сърдеше, че е такъв и че не може да стане друг. Сега, без червеното лъскаво червило, устата й беше по-малка, без намек за студенина, а косата й беше разпиляна по възглавницата като чепкана вълна, сочеща във всички посоки и стиснала сърцето му.
Да е влюбен в Роксана бе като да гледа лодка, която преминава в далечината. Адем седеше неподвижно на брега, затулил очи срещу слънцето, а лодката продължаваше да се движи пред погледа му. Без да бърза, спокойно — почти недоловимо сбогуване. Адем знаеше, че дните им заедно са преброени. Роксана се отдалечаваше от него сантиметър по сантиметър и единственото, което той можеше да направи, бе да чака, докато тя се превърне в точица на хоризонта. Щом научи, че е останал без пари, тя ще скъса с него. Той беше наясно с това, защото тя го бе заявила още в самото начало. Жената си има потребности, обичаше да повтаря, Роксана винаги беше изумително, убийствено пряма.
Беше видяла как Адем губи на рулетка, но още смяташе, че е заделил някакви пари: спестявания в банката, заем, който що бъде върнат, или имоти в Лондон. Със сигурност има нещо. Отдавна е в страната. Всеки ден очакваше Адем да извади скритите си съкровища. Не беше случайно, че мисли така. Адем беше направил всичко по силите си да остави у нея такова впечатление.
Истината обаче беше, че преди няколко дни го бяха уволнили от фабриката. Немарливостта най-после му беше изяла главата. Сега единственият му източник на доходи бяха заемите, които взимаше от приятели. Единственото, което притежаваше, бе къщата, където живееше семейството му. Преди шест години бе теглил банков заем за нея и бе изплатил едва една четвърт до днес.
Роксана въздъхна насън и се обърна. Лицето й се сгърчи и ноздрите й се издуха леко.
— Не — каза тя и промърмори нещо неразбираемо. Сетне повтори още веднъж: — Не, не.
Затаил дъх, Адем се опита да чуе още. Запита се какво и сънува Роксана. С тяло тук, до него в леглото, но с душа някъде далеч, с друг. Ако беше така, дали обичаше другия? Адем не знаеше кое би било по-страшно: възможността тя никога да не е била влюбена и да е неспособна да отвори сърцето си или възможността веднъж да е обичала и никога повече да не се посвети на друг по същия начин.