Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
По-късно, когато стана време Пембе да си тръгва, Елиас излезе с нея от кухнята. Застанаха под картина с бяла като тебешир гола жена, която ги гледаше с безразлични очи: репродукция на „Голямата одалиска“ на Енгър. По различни причини и двамата се притесниха и извърнаха очи от картината и един от друг.
— Задължен съм ти — каза Елиас и след като забеляза, че Пембе не го е разбрала, добави: — Благодаря.
— И аз ти благодаря — отвърна тя. — Онзи ден помогна.
Елиас се страхуваше да не каже нещо погрешно, да не сбърка, да не прекрачи някакви културни норми, затова протегна твърдо ръка. Пренебрегвайки жеста, тя се приближи и го целуна леко по бузата.
Днес следобед отивам при надзирателя Андрю Маклафлин, за да си прибера пощенската картичка от сестра ми, и той знае, че ще го направя.
Затова ме кара да чакам половин час, не защото има работа, а за да ми напомни кой командва. Чака го и един новоприет, риба на сухо. Клати нервно крак, стиска някакви документи — дошъл е да подава жалба. Достатъчно е да го погледнеш, за да разбереш, че е новак — още не е минавал проверка, не е подлаган на изпитание, не е нараняван.
„Не се дръж като калтак — ми иде да му кажа. — Спести си го.“
Не е особено умно да топиш някого в затвора, особено през първите седмици, когато всички те дебнат като лешояди и още не знаеш кой кой е. Има големи мазоли, които е по-добре да не настъпваш, а направиш ли го, тежко ти.
На стената отсреща има дъска с плакати и обяви за дарения на органи, метадонова терапия, справяне с гнева, хепатит В и С и програмата в подкрепа на затворниците на Добрите самаряни. Човек на свобода сигурно ще си помисли, че всичко това говори колко скръб има в живота зад решетките. Аз обаче не го възприемам така. В пандиза съм вече над десет години и се страхувам не от него, а от света навън.
Бях на осем години, а Есма — почти на седем, когато пристигнахме в Англия и видяхме от втория етаж на червения автобус Часовниковата кула на кралицата, така наричахме Биг Бен. Научихме езика бързо за разлика от родителите си, особено от мама. Не че не можеше да усвои граматиката. Просто не се доверяваше на английския като цяло. Не беше по-уверена и с турския. И дори с майчиния си език — кюрдския. Смяташе, че думите докарват неприятност. Заради тях между хората възниквали недоразумения. Не вярваше на онези, които зависеха от професионалния жаргон: журналисти, адвокати или писатели. Обичаше песни, най-вече приспивни, готварски рецепти и молитви, където думите имаха второстепенно значение, ако изобщо имаха значение.
У дома приказваше с нас, децата, на турски, изпъстрен с кюрдски думи. Отговаряхме й на английски и помежду си говорехме само на него. Винаги съм подозирал, че тя разбира повече, отколкото показва.
Сигурно всички имигранти се стъписват пред новия език в някаква степен. Вземете дебелия като тухла Кеймбриджки речник на английския език и покажете на някой новопристигнал две-три страници, а после го питайте за някои думи. Особено за идиомите и метафорите — те са най-трудни. Представете си, че се опитвате да проумеете какво точно значи „да ритнеш камбаната“. Научили сте глагола „ритам“, знаете и какво е „камбана“, но колкото и да се стараете, все не схващате смисъла. Риториката е малко като бюрокрацията. До нея се чувствате малък, уязвим.
С изключение на сестра ми. Есма обичаше езика. Чувстваше се като риба във вода. Ако някой употребеше израз, който не знаеше, тя правеше всичко възможно да го усвои — точно като колекционер, намерил рядка монета. Сестра ми обожаваше думите — техния звук, скритото им значение. Мама се притесняваше, не от многото четене ще й пострада зрението — а заедно с него и възможността да се омъжи. Колкото до мен, аз нямах време за книги. Усвоявах по-бързо сленга, за мен той притежаваше мощ, беше като разменна монета. До деня, в който започнах да пелтеча.
Тук се промених. Не отведнъж, малко по малко. Макар и да не съм точно „доверен затворник“, Мартин ми даде привилегията да ходя в библиотеката и след края на работното време. Чета, проучвам и размишлявам, три неща, които в затвора могат да те доближат една стъпка до Ада или до Рая, зависи как го виждаш.