Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Усети, че е гладен, и погледна стенния часовник. Беше едва единайсет и петнайсет. Всеки ден в дванайсет и половина жена Мерал му носеше обяд в тенекиено канче: кюфтета със сос от мляко с джоджен, имамбаялдъ, ориз с нахут. В дъното съскаше самовар с вряла вода. В обикновен ден, от сутринта до вечерта, Тарик изгълтваше по трийсет чаши чай — предпочиташе черен, без нищо в него, и с всяка чаша смучеше по бучка захар.
Докато той обядваше, Мерал запретваше ръкави: миеше пода, бършеше прах по рафтовете и лъскаше неоновата табела на витрината, на която пишеше: „Минимар ет Оазис“. Тарик все се канеше да добави „к“-то, но не му оставаше време. Пък и клиентите като че ли не възразяваха.
След като мъжът й приключеше с храната, Мерал взимаше мръсната посуда и се прибираше да си довърши домакинската работа. Някой ден Тарик може би щеше да я помоли да му помага в магазина, но за нищо на света нямаше да й разреши да работи някъде далеч, с непознати, както Адем беше направил с Пембе. Просто не беше редно. Освен при финансова криза, на жената не й трябва да си търси работа.
За разлика от други собственици на магазини в квартала, Тарик не ходеше в местната джамия нито преди, нито след обяда. Не беше вярващ, въпреки че който го видеше с рунтавата брада и с броеницата в ръка, бе склонен да предполага обратното. Тарик ходеше с брада, защото му отиваше, а и защото прикриваше сипаничавото му лице. А броеницата държеше по-скоро по навик, отколкото от благочестивост. Вкъщи имаше цяла колекция: ярък кехлибар, светъл тюркоаз, розов корал, нефрит, матов оникс. Местеше бързо и равномерно зърната и изпълваше магазина с тракане, нещо, което не забелязваше заради постоянното бучене на автобусите и колите, удрящи спирачки на светофара.
Тарик бе най-големият от тримата братя и първият, които напусна Истанбул, за да работи в чужбина. В началото се хвана във фабрика за машини в градче на име Тройсдорф в Германия. Работата му се стори уморителна, германците — недосегаеми, а езикът им — невъзможен. Германците те канеха да им работиш в страната, а не да общуваш с тях, и очакваха да се вдигнеш и да си заминеш веднага щом вече нямат нужда от твоите услуги. Да свикнеш с обичаите им, беше като да прегърнеш таралеж. Дори дълбоко вътре да се крие тайна нежност, мекота, няма как да се пребориш с острите бодли, за да я стигнеш. Общността на имигрантите сигурно можеше да му помогне да си стъпи на краката и да не се чувства толкова уязвим, а оттам и да не се озлобява, но Тарик не беше от общителните, трудно завързваше познанства и годините в Германия не бяха изключение. Сприятели се само с един човек, свой колега тунизиец, който го заведе в „Гросе Фрайхайт“ квартала на червените фенери в Хамбург. Тарик бе възмутен от това как жените излагат телата си като манекени по витрините на магазините. Но не по-малко притеснителни бяха надменните им лица, самообладанието в очите им. Те не бяха като проститутките по старите турски филии, блъскани и смазани от живота.
— Искаш ли да влезеш? — попита на развален немски приятелят му, като посочи вход, украсен с мигащи лампички.
— Какво има вътре?
Мъжът се ухили.
— Какво има вътре ли? — повтори той имитирайки ужас. — Мацки, мой човек. Руси мацки.
Тарик сведе поглед и се смръщи на петната по обувките си. Промърмори отговора толкова тихо, че той остана нечут.
— Не искам.
Приятелят му го изгледа презрително.
— Ти си знаеш, мой човек. Щом не можеш, значи не можеш.
На Тарик му идеше да го удари, да го изрита с кални обувки по пищялите, но желанието се изпари така бързо, както и се беше появило. Той видя как колегата му се пъха вътре и се скрива от поглед, оставяйки го на слабо осветената улица, където се чуваше как зад затворените прозорци пее жена.
Същата седмица във фабриката Тарик научи от другите работници, че тунизиецът разравял наляво и надясно как той се е уплашил пред публичния дом и казал, че не му се правят такива неща. Хората му се присмиваха зад гърба. Някои подмятаха, че може да е обратен. Тарик вече планираше същата година да се ожени, но случката ускори плановете му. След като доведе от един град в Анадола жена си Мерал — трета братовчедка по бащина линия, — я помоли първия месец да идва всеки ден във фабриката, та всички да видят, че си има съпруга, и да затворят устите си.