Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
— Тук пише, че си получавал пристъпи, епилептични и други, мигрена, панически атаки, пристъпи на тревожност, психози, че си се опитвал да се самоубиеш… хмммм… — Андрю млъква, натъкнал се е на нещо интересно. — Говорен дефект! Това пък какво е?
— Пелтечех — отговарям. — Известно време.
Преодолях го, макар и не напълно. Притесня ли се, езикът ми пак се преплита, но няма да му направя удоволствието да го призная. Той започва да чете отново:
— Сериозно количество лекарства. Тразадон, зимелдин, литиум, паксил, золофт, валиум, ксанакс…
Някои изобщо не ми влияеха, други ми помагаха за малко, трети имаха толкова много странични действия, че състоянието ми се влошаваше още повече. От литиума напълнях, а веднъж от тразодона получих такава ерекция, че бях възбуден цели три дни. Питам се дали всичко това го пише в досието, или Андрю е бъркал в медицинския ми картон и ако го е направил, дали е законно.
Най-неочаквано той прихва от нещо, което е прочел, и раменете му започват да се мърдат нагоре-надолу.
— А, не ядеш месо!
Аз кимвам.
Пак смях.
— Извинявай, не се сдържах. Такъв едър грубиян като теб да не яде месо — казва. — Странно е човек, който е убил майка си и е известен с насилническите си прояви, да се притеснява за няколко животни.
Отказвам да отговоря и между нас се спуска неловко мълчание.
— Мога ли вече да си взема пощенската картичка?
— Разбира се — казва той, изведнъж е станал сериозен. — Веднага щом ми обясниш защо си накарал съкилийника си да те удря, ще получиш тъпата картичка.
— Беше се вкиснал. Жена му поиска развод. Имаше нужда да удари някого.
— И ти като добър самарянин подложи гърдите си, така ли?
Андрю отваря едно чекмедже и вади пощенската картичка на Есма. За моя изненада не ме разиграва и направо ми я връчва. После казва:
— Има ненормалници, които мислят, че Худини е починал от ударите в областта на стомаха. Твърдят, че един от тях му е разкъсал апандисита.
Не казвам нищо. Излишно е да му обяснявам, че може да съм сред тези ненормалници. Ако удряш много пъти апандисита и приложиш достатъчно сила, можеш и да получиш резултат. Важното е да намериш точния ъгъл. Поне си струва да опиташ. Какво толкова имам да губя? Експериментирам със смъртта.
— Алекс, имам достатъчно доказателства да подозирам, че се опитваш да се срещнеш със своя творец. В случай че си Скорпион, склонен да трови самия себе си.
По-умен е, отколкото мислех. Но въпреки това ще отричам.
— За какво ми е да се убивам? Скоро ще бъда свободен човек.
Точно тогава надзирателят Андрю се надвесва над бюрото, поглежда ме в очите и изрича единственото вярно нещо, което някога е казвал:
— И двамата знаем, Алекс, че никога няма да бъдеш свободен човек. Дори когато излезеш оттук, дори когато си някъде по улиците навън пак ще бъдеш затворен във вината си.
После сяда отново на стола си:
— Казвам ти — да знаеш, смъртта на Худини няма нищо общо с ударите, които е получил. Апандиситът му вече е бил отишъл на кино.
— Защо ми говориш всичко това?
— Защото, зададе ли се буря, умният моряк се отправя към пристанището.
— Ами ако няма буря? — питам и се изправям. — И ти се отправяш ей така, без нищо, към пристанището и пропускаш изгрева.
Грешка е, знам. Не биваше да говоря така. Но егото ми се е пробудило, ако изобщо е заспивало някога.
— Седни — казва Андрю.
Подчинявам се. Чакаме в мълчание. Минава цяла минута.
— Сега вече си свободен — казва надзирателят.
Докато вървя към вратата, го чувам да мърмори, сякаш на себе си:
— Защо изобщо сте дошли в Англия и сте донесли тук всичките си дивотии?
Във Великобритания неприязънта към чужденците винаги ме заварва неподготвен. Тук няма да те нарекат „чернилка“ или „мазен жабар“ в лицето, макар и това да се случва от време на време. За разлика от други страни, за които съм чувал, тук расизмът не е част от всекидневния бит. Той е ненатрапчив и винаги лъскав. Всъщност ти натякват не за цвета на кожата или религията. А за това, че си достатъчно цивилизован.