Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Шамарът й го свари напълно неподготвен, защото до този момент тя стоеше и приемаше неподвижно обидите му. Само че при последния въпрос го удари толкова силно с опакото на ръката си, че той залитна към стената и устната му се разцепи от диамантения й пръстен. Лицето й изобщо не се промени. Беше безизразно, сякаш издялано от камък.
— Ще съжаляваш! — извика той, докато слизаше по стълбата. — Ще те накарам да съжаляваш! И двамата ще ви накарам да съжалявате! Ще видите!
И през годините удържа на обещанието си. И то как само!
— Томи?
Линли вдигна поглед и видя, че Сейнт Джеймс го гледа от отвора на тавана.
— Сигурно ще искаш да видиш какво има тук.
— Да. Разбира се.
И изкачи стълбата.
На Сейнт Джеймс му трябваха само няколко секунди, за да прецени обстановката в таванското помещение. Валът на мелницата, огромните, зъбчати колела и воденичният камък заемаха по-голямата му част, но останалото доста ясно показваше за какво се е използвала напоследък сградата.
В центъра на стаята стоеше ръждива масичка за карти и сгъваем стол. На него висеше захвърлена тениска, отдавна придобила сив цвят, докато на масичката старинни пощенски везни измерваха теглото на покрита с петна лъжичка и две мръсни бръснарски ножчета. До тях имаше отворен кашон с малки найлонови пликчета.
Сейнт Джеймс гледаше как Линли се приближава, преглежда вещите и чертите му застиват, докато стигаше до неизбежното заключение.
— Мик е идвал тук и по-късно от април миналата година, Томи — рече Сейнт Джеймс. — И смея да кажа, посещенията му са нямали нищо общо с „Оратор“. — Той докосна леко везните, като наблюдаваше как стрелката отмерва теглото. — Може би добихме по-ясна представа за това от какво е умрял.
Линли поклати глава. Гласът му прозвуча дрезгаво:
— Не е бил Мик.
Тринадесета глава
В седем и половина същата вечер Сейнт Джеймс почука на вратата на Дебора. Когато влезе, тя отстъпи от тоалетната масичка, като се оглеждаше със сбърчено чело.
— Ами — рече със съмнение — не зная.
Докосна огърлицата на шията си — двоен наниз от перли — и ръката й отиде към деколтето на роклята, където попипа несигурно материята. Приличаше му на коприна и цветът й бе странна комбинация от зелено и сиво, като океан в бурен ден. Кожата и косата й бяха в контраст с нея и резултатът бе много по-поразителен, отколкото Дебора изглеждаше да осъзнава.
— Истински успех — каза Сейнт Джеймс.
Тя се усмихна на отражението си в огледалото.
— Господи, колко съм нервна! Постоянно си повтарям, че това е просто малка вечеря със семейството на Томи и няколко техни приятели. Повтарям си, че изобщо не е от значение. Но веднага след това си представям как се обърквам с всичките онези сребърни прибори. Саймън, защо нещата в крайна сметка винаги се свеждат до сребърните прибори?
— Най-страшният кошмар на изисканото общество: Коя вилица трябва да използвам, когато ям скаридите? В сравнение с него всички проблеми на живота изглеждат незначителни.
— Какво трябва да говоря с онези хора? Наистина Томи ми каза, че ще има официална вечеря, но тогава не помислих много за това. Ако бях като Хелън, нямаше да имам проблем да бъбря забавно по хиляда и една теми. Щях да съм в състояние да говоря с всекиго. Това дори нямаше да е от значение. Но не съм като Хелън. О, колко ми се иска да бях! Само за тази вечер. Може би тя ще се съгласи да се престори на мен, а аз да се слея с ламперията?
— Този план едва ли би зарадвал Томи.
— Успях да си внуша, че ще се спъна по стълбите или ще разлея вино по цялата си рокля, или пък ще закача покривката и ще сваля всички чинии на пода, когато ставам от стола си. Снощи сънувах кошмар, че цялото ми лице е в сипаница и мехури и хората около мен питат с погребален тон: „Това ли е годеницата?“
Сейнт Джеймс се засмя и се приближи до нея, след това надникна в огледалото и огледа лицето й.
— Никъде не се вижда мехур. Нито пък сипаница. Колкото до тези лунички…
Тя също се засмя — такъв чист звук, такова удоволствие. Това го изстреля назад във времето, към спомените. Сейнт Джеймс отстъпи.
— Успях… — Той бръкна в джоба на сакото си, извади оттам снимката на Мик Камбри и й я подаде. — Би ли хвърлила един поглед?
Дебора поднесе снимката към светлината. Минаха само няколко секунди, преди да отговори: