Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Влязоха, поспряха и се огледаха, без да бързат. Долният етаж бе почти празен, осветен от слънчеви лъчи, процеждащи се през цепнатините в капаците на прозорците. До отсрещната стена лежеше купчина разпадащи се чували, а до нея бяха натрупани дървени щайги. Под единия от прозорците имаше каменен хаван и чукало, оплетени в паяжина, а на пирон в стената висеше навито въже, което сякаш не бе докосвано от половин век. В единия ъгъл на стаята имаше малка купчинка стари вестници. Линли стоеше и наблюдаваше мълчаливо как Сейнт Джеймс отива да ги огледа.
— „Оратор“ — рече той, когато вдигна един от тях. — С някои бележки по текста. Корекции. Зачерквания. И нов дизайн за заглавката. — Той пусна вестника долу. — Мик Камбри знаел ли е за това място, Томи?
— Идвахме тук като момчета. Предполагам, че не го е забравил. Но тези вестници изглеждат стари. Едва ли е бил тук наскоро.
— Хмм, да. От април миналата година са. Но някой е идвал и след това.
Сейнт Джеймс посочи следите от стъпки по прашния под. Водеха до стълбата към тавана на мелницата и до зъбчатите колела, които движеха голямото воденично колело. Сейнт Джеймс огледа стъпенките на стълбата и подръпна три от тях, за да провери стабилността им. После се заизкачва тромаво.
Линли го гледаше как се приближава бавно към върха й и знаеше, че очаква от него да го последва. Не можеше да го избегне. Не можеше и да се отърве от спомените, които мелницата — и по-точно таванското й помещение — предизвикваше у него. Защото тогава, след като го търси дълго, тя го намери именно там. Беше се скрил от нея и от откритието, на което се бе натъкнал неочаквано.
Тичайки през градината от морето, той зърна само за момент мъжа, който минаваше зад прозореца на първия етаж — поглед, от който доби впечатление за висока и стабилна фигура; поглед, с който видя само лекия вълнен халат на баща си; поглед, при който не си направи труда да се сети колко е невъзможно той, толкова болен, дори да е станал от леглото, камо ли да се разхожда из спалнята на майка му. Не помисли за това, само изпита внезапна радост, когато думите излекуван, излекуван, излекуван звъннаха в главата му. Той хукна нагоре по стълбите, като тропаше силно с крака по стъпалата и ги викаше, и накрая връхлетя в стаята на майка си. Или поне се опита. Само че вратата беше заключена. Докато крещеше, медицинската сестра на баща му забърза нагоре по стълбите с поднос в ръка и му се скара, че ще събуди болния. Той успя да каже само: „Но татко е…“, преди да разбере.
Тогава кресна на майка си с такава дива ярост, че тя отвори вратата и Линли видя всичко: Тренъроу, облечен в халата на баща му; разбърканите чаршафи на леглото; разхвърляните в бързината дрехи по пода. Във въздуха тежеше острата миризма на сношение. А само един дрешник и една баня ги деляха от стаята, където баща му умираше.
Той се хвърли безпаметно към Тренъроу, но беше само едно слабичко седемнадесетгодишно момче и не бе в състояние да надвие мъж на тридесет и една. Тренъроу го зашлеви веднъж — шамар по лицето с отворена длан, като за изпаднала в истерия жена. Майка му извика: „Роди, не!“ — и всичко свърши.
След това го намери в мелницата. Той я видя от малкото таванско прозорче как се приближава през гората, висока и елегантна, само на четиридесет и една. И толкова красива.
Трябваше да запази самообладание. Тъй като все пак беше първородният син на един граф, трябваше да притежава волята и достойнството да й каже, че се връща в училище, за да се подготви за изпитите. Нямаше значение дали тя щеше да му повярва. Важно бе единствено да се махне, и то веднага.
Само че, докато я гледаше как се приближава, се сети колко я е обичал баща му и как е викал „Дейз! Дейз, любима!“ всеки път, когато е влизал в къщата. Животът му се бе въртял около това да я направи щастлива, а сега лежеше в спалнята си и очакваше ракът да прояде и останалата част от тялото му, докато тя и Тренъроу се целуваха, докосваха, притискаха един в друг и…
Линли спря да мисли. Тя изкачи стълбата, като викаше името му. Беше повече от готов да я посрещне.
— Курва! — кресна той. — Полудяла ли си? Или просто толкова много те сърби, че всеки би свършил работа? Даже и някой, който си мисли само как да ти го напъха и после да се хвали на приятелите си в кръчмата. Гордееш ли се с това, курво? Гордееш ли се, да те вземат дяволите?