Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
— Мик разбирал ли се е с персонала? Тук имало ли е неприятности?
— Те го обичаха. Той стори добро на много от тях. Върна се в селото. Беше герой за тях, такъв го искаха. — Гласът на Камбри се изостри. — Не може да мислите, че някои от персонала би го убил. Никой от този офис не би вдигнал ръка срещу моя син. Нямаха причина. Той променяше вестника. Правеше подобрения. Готвеше се…
— Да уволни някого?
— Кого, дявол да го вземе?
Сейнт Джеймс погледна към бюрото, което се намираше най-близо до прозореца. На него имаше снимка на две деца в рамка.
— Какви бяха отношенията му с вашата коректорка? Джулиана Вендейл ли се казва?
— Джулиана? — Камбри махна цигарата и облиза устни.
— Тя била ли е една от любовниците му? Бивша? Или женската страна от сексуален тормоз на работното място, която е щяла да бъде уволнена заради отказа си да съдейства за удовлетворяване нуждите на Мик?
Камбри се изсмя дрезгаво, като отказваше да реагира на маниера, с който Сейнт Джеймс използва неговите собствени думи, за да стигне до повече от логичен и неприятен мотив за убийство. Един благороден журналист умираше заради информация или защита на източник, а не заради долен малък епизод на сексуален тормоз, завършил с чисто сексуално престъпление.
— Мик нямаше нужда от Джулиана Вендейл — рече Камбри. — Не му се налагаше да се моли за това, дето му се предлагаше на тепсия — горещо, влажно и нетърпеливо, — накъдето и да се обърнеше.
Излязоха отново на улицата и се отправиха към паркинга на пристанището, където лейди Хелън беше оставила роувъра. Докато вървяха, Сейнт Джеймс я погледна. През последните минути от престоя им в офиса на вестника не бе казала нищо, макар напрегнатото тяло и изопнатото лице да изразяваха отношението й към живота и смъртта на Мик Камбри — без да се споменава към неговия баща — по-добре от всякакви думи. Все пак в момента, в който напуснаха сградата, тя даде воля на отвращението си. Закрачи бързо към паркинга и Сейнт Джеймс едва успяваше да я настига, затова улавяше само откъси от монолога й:
— Някакъв сексуален атлет… по-скоро позьор, отколкото негов баща… време да се занимава с вестника, когато е бил толкова зает да задоволява нуждите си?… Всяка жена в Корнуол… изобщо не ми е чудно — ама изобщо, — че някой му е отрязал… Дори си помислих да го направя и аз…
Когато стигнаха до колата, вече беше останала без дъх. Той също.
Облегнаха се на роувъра и подложиха лицата си на ветреца, изпълнен с острите миризми на кафяви водорасли и риба. На пристанището, точно под тях, стотици чайки кръжаха над малка лодка, в която уловът от тази сутрин проблясваше на слънцето като сребро.
— Ти така ли си мислиш за мен? — попита рязко лейди Хелън.
Сейнт Джеймс едва ли можеше да бъде по-изненадан.
— Хелън, за бога…
— Това ли е? — попита тя. — Кажи ми! Искам да знам! Защото, ако е така, можеш да се върнеш пеш до Хауенстоу.
— Тогава как мога да ти отговоря? Разбира се, че ще кажа „не“. А ти пък ще кажеш, че го казвам само за да не вървя пеш до Хауенстоу. В такава ситуация няма как да спечеля, Хелън. По-добре направо да започвам да куцам нататък.
— О, хайде, влизай! — въздъхна тя.
Сейнт Джеймс побърза да го направи, преди да е променила решението си. Тя влезе в колата, но не я запали веднага, а погледна през прашното стъкло към ръждивите стени на кея. Там вървеше едно семейство: майката буташе избеляла синя количка с бебе, а бащата водеше за ръка детенце на около годинка. Изглеждаха прекалено млади, за да бъдат родители.
— През цялото време си повтарях да гледам на него като на източник — рече накрая тя. — Постоянно си казвах, че е опечален, че не знае какво говори, че не се чува. Но се боя, че загубих самообладание, когато ме попита дали не бих си разтворила краката заради Мик. Винаги се бях чудила какво точно означава изразът „да ти падне червена пелена пред очите“. Сега вече знам. Искаше ми се да се хвърля към него и да го оскубя.
— Той и без това нямаше много коса.
Това стопи напрежението. Лейди Хелън се засмя примирено и запали двигателя.
— Какво разбираш от тази бележка?
Сейнт Джеймс извади хартийката от джоба на ризата си и погледна напечатаното по диагонал от предната страна.
— Кафене „Талисман“. Чудя се къде ли се намира.
— Недалеч от „Котвата и розата“. Малко по-нагоре по Пол Лейн. Защо?
— Защото не може да го е написал в офиса на вестника. Не виждам защо ще използва обвивка от сандвич, когато наоколо лежи толкова много празна хартия. Значи трябва да го е написал на друго място. В кафенето или другаде, ако си е изял сандвича навън. Всъщност се надявах това кафене да е в Падингтън. — И й разправи за Тина Когин.