Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Той не я поглеждаше, но тя трябваше да се извърне и да се притисне в рамката на прозореца, защото ръцете й трепереха.
— Но, Джон — викна Мълиган и махна към долината, — ако нещо стане с теб, ние какво ще… — Той спря рязко, виновно.
Голт се разсмя.
— Какво щеше да кажеш?
Мълиган махна неясно с ръка, сякаш се оправдаваше за нещо.
— Нима щеше да кажеш, че ще умра като най-големия неудачник в света?
— Добре де — виновно каза Мълиган. — Няма да го кажа. Няма да кажа, че няма да се справим без теб — ще се справим, няма да те моля да останеш тук заради нас, дори не съм мислил, че ще се върна някога към тая гнусна стара молба, но, човече, какво изкушение е, почти виждам защо го правят хората. Знам, че каквото и да искаш, ако искаш да рискуваш живота си, няма какво повече да се каже, но си мисля само, че… Боже, Джон, такъв ценен живот!
Голт се усмихна.
— Знам. Точно за това не мисля, че го рискувам — мисля, че ще победя.
Франсиско мълчеше и гледаше напрегнато Голт — намръщен, учуден, сякаш не само че не е намерил отговор, а внезапно е зърнал въпрос.
— Виж, Джон — каза Мълиган, — тъй като не си решил дали ще заминаваш… Не си решил още, нали?
— Не, още не.
— Тъй като не си решил, ще ми позволиш ли само да ти напомня няколко важни неща?
— Давай!
— Страх ме е от случайните опасности — безсмислените, непредсказуеми опасности в един разпадащ се свят. Имай предвид физическите рискове от сложна машина, оставена в ръцете на слепи идиоти и побъркани от страх бъзливци. Помисли си само за железниците им — ще се подлагаш на риск, като с ужаса в тунела в Уинстън, всеки път, когато се качиш на влак, и ще има все повече подобни инциденти, които ще стават все по-бързо и по-бързо. Ще достигнат точката, в която няма да минава и ден без голяма катастрофа.
— Знам.
— Същото ще става и във всяка друга индустрия, където има машини — машини, с които те мислеха, че могат да заместят умовете ни. Самолетни катастрофи, експлозии на цистерни, пробиви в пещи, токови удари от далекопроводи, сблъсъци в метрото, паднали мостове — те ще видят всичко това. Самите машини, които направиха живота им толкова безопасен, сега ще го превърнат в постоянна заплаха.
— Знам.
— Знам, че знаеш, но помислил ли си за всеки детайл? Позволил ли си си да си го представиш? Виж точната картина на онова, в което искаш да влезеш, преди да решиш дали изобщо нещо може да оправдае това решение. Знаеш, че в градовете ще бъде най-зле. Градовете са създадени от железниците и ще си отидат с тях.
— Точно така.
— Когато линиите бъдат отрязани, Ню Йорк ще умре от глад само след два дни. Само толкова храна имат. Храни го континент с дължина три хиляди мили. Как ще пренасят храна до Ню Йорк? Чрез директиви и волски каруци? Но първо, преди да стане това, ще минат през цялата агония — намаляването на доставките, недостига, гладните бунтове, сляпото насилие насред растящата стагнация.
— Така е.
— Първо ще изгубят самолетите си, после автомобилите, сетне камионите, накрая и файтоните.
— Така е.
— Фабриките ще спрат, после пещите, после радиостанциите. После електрическата им система ще се срине.
— Така е.
— Има само един износен конец, който свързва континента. Ще има един влак на ден, после на седмица, после мостът на „Тагарт“ ще се срути и…
— Не, няма!
Това беше нейният глас и всички се обърнаха към нея. Лицето й беше бяло, но по-спокойно от онзи момент, в който за последен път им беше отговорила. Голт се изправи бавно на крака и наведе глава, сякаш приемаше присъда.
— Взехте решението си — каза той.
— Да.
— Дагни — каза Хю Акстън. — Съжалявам — говореше меко, с усилие, сякаш думите му се бореха и не успяваха да запълнят мълчанието в стаята. — Ще ми се да не виждам това да се случва. Бих предпочел всичко, но не и да те видя как оставаш тук поради липса на смелост да защитаваш убежденията си.
Тя разпери ръце — жестът изразяваше простота и прямота — и каза, обръщайки се към всички толкова спокойно, че можеше да си позволи да покаже емоция:
— Искам да знаете едно: щеше ми се да мога да умра след още един месец, само за да мога да го прекарам в тази долина. Толкова много исках да остана. Но ако съм решила да живея — не мога да напусна битката, която мисля, че именно аз трябва да водя.