Бранителката на портата
- Автор: Цинк Мишель
- Серия: Пророчеството на сестрите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-765-6
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бранителката на портата». Краткое содержание книги:
Тази романтична история, изпълнена с готически ужас ще се хареса и на млади и на стари. Американската писателка Мишел Зинк уверено води читателя по сложната и заплетена сюжетна линия на поетичния разказ за Лия и Алис, като създава интересни и пълнокръвни герои и ни кара да примираме от напрежение.
„Бранителката на Портата“ е вторият роман от трилогията за пророчеството, тегнещо над двете сестри близначки.
Тя се смее и смехът й литва из библиотеката като буен вятър. Внезапно зървам Уна да стои до мен и се чувствам като последната грубиянка.
— О, извинявайте! Не ви запознах!
По лицето на Луиса пробягва смущение. Тя проследява погледа ми в посока на Уна и на лицето й грейва усмивка.
— Уна? Запознахме се преди няколко дни, Лия. Тя ми правеше компания и ме уверяваше, че си в добро здраве.
— Чудесно — казвам аз. — Значи всички се познаваме.
Тъкмо се каня да питам Луиса за Едмънд, когато вратата зад мен се отваря. Обръщам се да видя кой е, но слънцето, нахлуващо през открехнатата врата, толкова силно блести в очите ми, че фигурата, застанала в рамката, отначало ми се струва като сноп златни лъчи. Щом вратата се затваря и помещението отново потъва в полумрак, не се стърпявам и се втурвам да го поздравя.
Хвърлям се в обятията на Димитри — не постъпвам като дама. Но не ми пука. Нито за миг. Сякаш е изминало цяло столетие, откакто черните му очи се взираха за последен път в моите.
Той се смее, заровил лице в косата ми.
— Радвам се да разбера, че не само аз съм страдал.
— Нима си страдал? — шептя във врата му аз.
Той продължава да се смее.
— Всеки миг.
Дърпа се назад, за да ме вижда по-добре, като преди това ме целува по устните, без да обръща внимание на Луиса и Уна пред нас.
— Добре ли си? Как се чувстваш?
— Може би малко слаба и все още поуморена. Но с времето и с повече почивка ще се оправя.
— Алтус е прекрасно място и за двете. Ела, ще ти покажа острова. Свежият въздух ще ти се отрази добре.
Поглеждам към Уна.
— Може ли?
Не знам защо искам разрешение, но ми изглежда твърде странно да се скитам из острова, когато задачата ми е да открия липсващите страници.
— Разбира се.
Тя не дочаква въпроса ми и отговаря, сякаш чете мислите ми.
— Има време да говориш с лейди Абигейл относно целта на посещението си. И без това тя още спи.
Обръщам се към Луиса.
— Имаш ли нещо против?
Тя се хили.
— Нищо, разбира се. Аз също имам планове за деня.
Димитри ме отвежда към вратата и аз решавам да попитам Луиса каква е причината за мъркането, което се усеща в гласа й, ала ще го направя малко по-късно.
— Тук вали ли изобщо?
Независимо от факта, че съм на себе си по-малко от денонощие, струва ми се невъзможно времето в Алтус да се промени и да не е топло и приятно.
— Ако не валеше, нима щяхме да имаме толкова много ябълкови дървета?
Той ме поглежда и ми се усмихва и двамата продължаваме пътя си нагоре по покритата с каменни плочи пътека, а на мен ми се струва, че го виждам за първи път. Кожата му блести от здраве на фона на кафявите панталони и подходящата бяла туника — същата, каквато носеше и Фенрис, когато двете с Уна го срещнахме в открития коридор. Белият цвят се откроява възхитително на черната му коса и не е възможно да не забележиш гладката материя, спускаща се от раменете му. Когато срещам погледа му, от очите му се излъчва лъчезарна усмивка, която се разпростира към устата му и той повдига вежди, сякаш знае със сигурност какво мисля.
Странно, но не се смущавам ни най-малко и открито му се възхищавам.
Когато хвърлям поглед назад към пътя, по който дойдохме, за пръв път виждам цялата сграда, в която прекарах в сън последните три денонощия. Отвън впечатлява много повече отколкото отвътре, макар да не е нито висока, нито внушителна. Съградена изцяло от синкавосив камък, тя се простира по протежение на билото на възвишението, до което се опитах да се изкача още при пристигането си. Покривът й е меден, потъмнял и хванал зеленикав мъх, който меко контрастира с яркозеления цвят на околните морави и тъмнозелените листа на ябълковите овошки.
Красиво е, макар че думата не е достатъчно силна, за да опише истинската прелест, която ни заобикаля. Щом погледна към разпрострелия се в нозете ми океан, към сградата, наречена „Светилището“, и към по-малките постройки около нея, усещам, че тук е моето място. Душата ми е омиротворена в най-висша степен. Ще ми се да знаех отпреди, че съм част от Общността на Сестрите. От Алтус. Сякаш от много отдавна частица от мен е липсвала, но аз не съм усещала напълно липсата й, докато не съм си я получила обратно.
По пътеката отминаваме няколко души, които Димитри поздравява и се обръща към всекиго от тях по име. Усмихва се с характерния си чар, но те сякаш са имунизирани срещу искреното му дружелюбие. Когато срещаме една красива жена и тя отвръща на поздрава му с гневен поглед, той се навежда и ме хваща за ръката. Мисля си, че е резервирана поради възрастта си, но когато друга жена, този път много по-млада, вместо поздрав му отправя гневната реплика: „Засрами се!“, не мога повече да мълча.