Житията на светците

— Той си въобразява, че още сме в мрачното средновековие — възмутено изрече майка ми в деня, в който пристигна тежкият плик, — когато жените посред нощ са захвърляли бебетата си в задния двор на манастира и са ги оставяли там да умрат от студ. Нека да носи плод в корема си девет месеца, пък да видим дали после ще мисли така.

— Ще направиш каквото той ти нарежда — каза дядо ми. — Сиропиталищата и днес са пълни с изоставени незаконородени бебета като твоето, така че не си въобразявай, че си някакъв специален случай. Не искам това копеле да живее под моя покрив!

Сега в нашата къща се наложи някакво неспокойно примирие. Като че ли въпреки опасенията на майка ми нещата щяха да се уредят. Това, което тя носеше в корема си — „онова копеле“, както ядосано го наричаше дядо, а пък аз с ужас си представях бебе със змийска глава, както ме бе предупредил Алфредо — щеше да бъде предадено на сиропиталището в Рока Сека, така че занапред нямаше да се тормозим нито от опасенията за внезапното пристигане на баща ми, нито от притесненията около нашето заминаване при него. Постепенно в нашия дом започна да се налага някаква по-спокойна атмосфера. Майка ми още се държеше — както винаги — презрително-надменно с другите селяни, но вече свободно се движеше навън, а пък нашите съселяни повече не я отбягваха, както доскоро бяха свикнали. Само й кимаха за поздрав и си продължаваха по пътя. Освен това наближаваше краят на март. Последният ден от този месец бе определен от комитета за датата на избора на новия ни кмет. Един ръчно изписан плакат обявяваше това решение от предната стена на кръчмата на Ди Лучи. Малко преди тази дата неколцина от старците в селото започнаха все по-често да посещават дядо ми в спалнята му, за да обсъждат разни стратегии и политики до късно през нощта.

Но аз вече знаех, че хората във Вале дел Соле могат да имат не по едно, а по няколко лица.

— Още си вири носа, като че ли е кралица! — чух един ден Мария Майале да мърмори в магазинчето на Ди Лучи. — Като Дева Мария! Кой знае пък, може да е заченала непорочно.

— А може би прилича повече на другата Мария, на Мария Магдалена — отвърна Ди Лучи.

— Ще видим какво ще стане, когато мъжът й се върне. Главата ще й счупи от бой. Всички помним какъв е див и буен, същият като баща си. И тогава тя най-сетне ще проумее колко й е било добре да е тук сама, без него.

Но и други скандали ставаха, при това по-загадъчни, отколкото изглеждаха на пръв поглед. Като че ли изборите бяха пробудили неподозирано силни емоции в селото. Партията на дядо ми бе избрала за свой кандидат Алфредо Мастроантонио — бившият председател на комитета за празника, който трябваше да замени дядо ми. Но този път изборите нямаше да бъдат решени лесно, както е било по времето, през което дядо ми е бил кмет. Комунистите също излъчиха свой кандидат — Пио Даньело, син на Анджело Червения, който всяка вечер събираше сподвижниците си в една барака на площада. Лицето му всеки път беше много развълнувано, докато обясняваше на селяните как правителството в Рим все ги пренебрегвало, още от края на войната, защото никой в селото не смеел гневно да надигне глас. Отначало нашите съселяни не му обръщаха много внимание, може би понеже приемаха за нормално, за нещо дадено, че правителството в Рим е забравило за съществуването им. Пък и каква полза имаше да се питаш може ли да бъде другояче? Но вечер след вечер тълпата около бараката на Пио Даньело ставаше все по-многобройна. Докато Алфредо Мастроантонио не изнасяше речите си на площада, а в задната стая на кръчмата на Ди Лучи. Той видимо започна да се тревожи за изборните резултати. Един ден всичките стени по „Сан Джузепе“ осъмнаха облепени с негови плакати, които били отпечатани в Рока Сека — нечуван разход за онова време. От всеки от тях ни гледаше неговото червендалесто, бузесто лице, опънато в напрегнат опит за усмивка. Но въпреки плакатите селяните продължаваха да се тълпят около бараката на площада, заслушани в гневните речи на Пио Даньело, който благодарение на нарасналия интерес към него ставаше все по-дързък в изобличенията си за това кой е главният виновник за нищетата в нашето село.