Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Така казват жреците. А в какво вярват вьолвите?
— В библиотеката на крал Хагар в Исфияр има останки от книги, преписани директно от произведенията на самите Строители. Доколкото разбирам, в тях се казвало, че Колелото е комплекс от сгради, разположени над голям кръг под земята, каменен тунел, дълъг мили, който не води наникъде. Място, където Строителите виждали нови истини.
През следващия час размишлявах върху това и мълчах. Представях си Строителския кръг на тайните, виждах го грейнал целия във въображението ми, докато се опитвах да пренебрегвам всяка нова пришка. По-малко болезнено от пришките, но някак си по-мъчително бе усещането, че с всяка крачка се приближаваме към Колелото, светът става чуплив — кожа, опъната прекалено силно върху кокала, готова да поддаде внезапно и без предупреждение, за да полетим надолу към нещо ново и много, много по-лошо.
— Вижте! — Тутугу беше зад нас, но сочеше напред.
Примижах към тъмното петънце в плитката долина пред нас.
— Не мислех, че в Осхайм живее някой.
— В Осхайм живеят много хора, идиот такъв. — Снори понечи да ме тупне шеговито по рамото, което всеки път оставяше ръката ми изтръпнала за следващите шест часа. Но се спря, усещайки старото пропукване на магията, също толкова силно по кокалчетата на пръстите му, колкото и по тялото ми. — Повечето живеят далеч на юг, около град Ос, но има фермери навсякъде.
Огледах се.
— И какво точно отглеждат? Камъни? Трева?
— Кози. — Кара посочи някакви кафяви точици, скупчени около някаква постройка. — Кози и овце.
Забързахме през долината. Някъде в дълбините на ума ми Аслауг шепнеше, че Снори за пореден път е вдигнал ръка срещу мен, обидил ме е в лицето. Някакъв си прост варварин да обижда принц на Предела…
Постройката се оказа кръгла каменна къща с покрив от сух пирен и тръстика. С изключение на един навес, който само след още една зима нямаше да е вече навес, и каменна ограда, зад която да се скрие добитъкът, щом дойдат снеговете, липсваха прилежащи постройки, нито пък наоколо се виждаха други къщи.
Няколко дръгливи кози забляха при нашето пристигане, едната от покрива. В един пън пред зейналия вход имаше забита брадва. Мястото изглеждаше изоставено.
— Да видим дали не са оставили някакви кожи. — Кимнах към вратата, докато Тутугу спираше до нас. — Замръзвам. — Дрехите ми още бяха влажни и не се справяха добре с опазването от вятъра.
Тутугу вдигна очи към Снори, който сви рамене и тръгна към вратата.
— Ей, има ли някой? — Снори спря, сякаш бе чул някакъв звук, макар че аз не чувах нищо освен козата на покрива, която блееше така, като че ли се чудеше дали ще може да слезе.
Снори пристъпи към вратата. После отстъпи. Последваха го дългите блестящи зъбци на някакъв земеделски инструмент.
— Тук съм само аз и нямам нищо, което бихте могли да искате. — Гласът бе одрезгавял от годините. — Пък и нямам намерение да ви позволя да го вземете.
Сантиметър по сантиметър се показа един разтег дървена дръжка, а на другия ѝ край — старец, висок, но прегърбен; косата, веждите и късата му брада бяха бели като сняг, но гъсти, сякаш разтопяването им би могло да ни върне младежа.
— Имало и други, а? — Той присви гуреливи очи към Кара. — Вьолва? — Вилата се сведе.
Кара кимна и каза няколко думи на стария език. Звучеше като заплаха, но старецът го прие добре и махна към колибата си.
— Влизайте. Аз съм Аран Вейл, син на Ход, внук на… — Той ни хвърли още един поглед. — Но вие сигурно идете прекалено отдалеч, за да сте чували за Лотар Вейл.
— Трябва да се махнеш оттук, Аран — каза Снори. — Събери само най-необходимото. Хардасите идат.
— Хардасите? — повтори Аран, сякаш не бе сигурен в думата, или пък в слуха си. Килна глава и се взря нагоре към северняка.
— Червените викинги — каза Снори.
Виж, тях старият Аран ги знаеше! Врътна се бързо и изчезна в къщата.
— Те гонят нас! Трябва да вземем каквото ни е нужно и да потегляме! — Обърнах се към посоката, от която бяхме дошли; очаквах да видя приятелчетата на Едрис да се изсипват по склоновете.
— Точно това ще направят те, когато видят това място — рече Тутугу. — Ще вземат каквото искат. Ще се презапасят. Галерата им може да побере доста кози. — Нещо в очите му подсказваше, че в същия този момент и на него му се върти мисълта за козя яхния.
— По-бързо! — Снори плесна с ръка по трегера и надзърна през вратата.
Аз пак се обърнах и видях самотна фигура, застанала на билото, на малко повече от миля от нас.
— Мамка му! — Бях го очаквал през цялото време, но това не попречи на истината да ми подейства като студен шок.