Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
Уейн напъха последните фъстъци в уста.
— Не знам за вас, но аз ще си намеря някое местенце, където да похъркам няколко часа.
— Как сме настанени по стаите, Уаксилий? — попита Мараси.
— Ти и Стерис сте в апартамента отсреща — обясни Уакс, — а Уейн и аз сме в този. МеЛаан получава собствена стая. Сигурно ще иска да се, ъ-ъ…
— Разтопи? — помогна му Мараси.
— … насаме.
— Няма проблем, благодаря — обади се МеЛаан от съседната стая.
Миг по-късно отвори пак вратата. Носеше същите кости и тяло, но този път гърдите ѝ бяха напълно голи.
Не бяха женски.
— Реших проблема — обясни тя. — Ще отида като мъж. Така и без това няма да се набивам толкова на очи. Само трябва да избера точните кости.
Уейн наклони глава. МеЛаан беше преоформила и чертите на лицето си, като ги беше направила по-мъжествени. Очите на Стерис заплашваха да изхвръкнат от орбитите си. Това поне си заслужаваше да се види.
— Ти си… — заекна Стерис. — Ще се превърнеш в…
— Мъж ли? — довърши вместо нея МеЛаан. — Точно така. Ще изглеждам по-добре, когато си избера правилното тяло. Ще трябва да помисля и за гласа.
Огледа останалите и попита:
— Ъ-ъ… Това проблем ли е?
По някаква причина, всички се обърнаха към Уейн. Той се замисли за миг, после сви рамене. Може би трябваше да даде обувките си на нея.
— Нямаш нищо против? — настоя Стерис.
— Пак си е тя.
— Но изглежда като мъж!
— Същото може да се каже и за собственичката на този хотел — изтъкна Уейн, — но тя има деца, така че някой все пак трябва да се е съгласил да я…
— Добра идея, МеЛаан — каза Уакс, като положи длан на ръката на Стерис. — Стига да успееш изобщо да влезеш на приема.
— Не се безпокой за това — каза тя, като се завъртя. — Ще вляза. И ще съм на линия, ако имате нужда от помощ. Но това е твое разследване, Ладриан, не мое. Ти си детективът; аз съм тук само за тупаниците.
Тя затвори вратата. Уейн поклати глава. „Ето това е положение, в което човек не попада особено често…“, помисли си. Е, той наистина намираше за полезно да се преобразява в старица от време на време, така че виждаше логиката. Вероятно беше приятно за една жена понякога да прекарва известно време като мъж — ако не за друго, то поне за да добие още една перспектива върху нещата. Пък и беше по-лесно да се пикае така. Това не беше за пренебрегване.
— Тя смята — каза Уакс, — че нашият обичаен стил разследвания не включва тупаници.
— За да бъдем честни — отбеляза Уейн, — обикновено включва повече пуцаници.
Мараси потри чело.
— Защо изобщо водим този разговор?
— Защото сме уморени — отговори Уакс. — Наспете се, всички. Уейн, тази вечер ще идеш с Мараси да разровите няколко гроба.
Пое си дълбоко дъх и добави:
— А аз, за съжаление, ще ходя на прием.
11.
Официалното шалче и сакото напомняха на Уакс за годината, след като беше напуснал Селото. Годината, през която чичо му усърдно го беше увил с лъскавата опаковка на млад благородник и се беше заел да го представя пред елита на града с такава радост, сякаш беше спечелил някаква война, когато изгониха Уаксилий от териското общество.
Уакс, разбира се, се беше върнал да живее при родителите си. Но чичо му беше онзи, който бе следил какво обучение ще получи и който го подготвяше с конкретната цел да наследи къщата. След времето, прекарано в Селото, животът на Уакс постепенно се беше отдалечил от най-близките му хора — през онази година почти не беше виждал родителите си, макар че живееха заедно.
Това бе моментът, в който непрекъснатият контрол на чичо му беше започнал да го задушава. Уакс потупа с пръсти по облегалката за ръце в каретата, като си спомни за онези празненства. Доколко присъствието на чичо му беше оцветило спомените му оттогава?
След известно време каретата спря пред разкошно имение с цветни витражи на прозорците и друмондови светлини на двора. Класически вид осветление — макар че, както той беше разбрал от архитектурните чертежи, които беше запаметил по-рано днес, докато останалите спяха, вътрешността на сградата нямаше много общо с древните храмове, на които трябваше да напомня.
Имението беше по-скоро обширно, отколкото високо, а покривът беше проектиран с няколко остри върха, подобно на планинска верига. Множество карети се бяха подредили на опашка да влязат през портата, специално предназначена за тях, и да оставят пътниците си.