Оковите на скръбта

— Уаксилий, в името на здравия разум — заговори Мараси, когато го настигна, — какво те е прихванало?

Той посочи символа.

— Познат ми е — каза Мараси. — Откъде ми е познат?

— Чела си разказите, в които се описва животът ми в Дивите земи — отговори Уакс. — Има го там — това е символът на Ейп Мантън, един от старите ми врагове.

— Ейп Мантън! — възкликна Мараси. — Не беше ли той…

— Да — отговори Уакс, а споменът за нощите на мъчения премина през ума му. — Той преследва аломанти.

Но как би могъл да бъде тук? Благодарение на Уакс, той излежаваше присъда — и то не в затвора на някое малко селце, а в Тру Мадил, най-големия град в Северните диви земи. От тъмниците там измъкване нямаше. Как, в името на Хармония, беше успял да стигне чак до Ню Сирън?

Делата на Мантън тук нямаше да се изчерпят с обири. Зад неговите кражби винаги имаше друг мотив, някаква цел. „Трябва да разбера какво е взел и защо…“ — помисли си Уакс, но преди да довърши мисълта си, се сепна. „Не.“

Не и сега.

— Да тръгваме към хотела — каза Уакс и се откъсна от гледката на червения символ.

— Поквара — възкликна Мараси, забързала след него. — Би ли могъл да е замесен?

— С Котерията? Никакъв шанс. Мрази аломанти.

— Знаеш какво казват — „Врагът на моя враг…“

— Не и при Ейп — възрази Уакс. — Не би стиснал ръката на един Металороден, ако ще да виси от ръба на пропаст.

— Значи…

— Значи няма нищо общо с това — отвърна Уакс. — Няма да му обръщаме внимание. Дошъл съм заради чичо си.

Мараси кимна, но изглеждаше обезпокоена. Подминаха един жонгльор-Дърпач, който хвърляше топки и ги дърпаше обратно нагоре във въздуха — заедно с по някой предмет от развеселената тълпа зяпачи. Чисто разхищение на аломантични сили. А и тези огромни тълпи. Бяха задушаващи. Надявал се беше, че като се махне от Елъндел, ще може да си почине от претъпканите улици. Едва не извади пистолета си, за да стреля и да ги накара да се разпръснат.

— Уакс… — обади се Мараси и го хвана за ръката.

— Какво?

— Какво ли? Поквара, в момента би могъл да приковеш човек за стената само с поглед!

— Добре съм — каза той и дръпна ръката си.

— Тази вендета срещу чичо ти е…

— Не е вендета — прекъсна я той и си запроправя път през тълпата още по-бързо, а ресните на мъглопелерината му се развяваха зад него. — Знаеш какво прави.

— Не знам. Нито пък ти знаеш — възрази Мараси.

— Развъжда аломанти — каза Уакс. — И, може би — ферохимици. Няма нужда да знам плана му в подробности, за да знам колко лошо би могло да стане, ако го осъществи. Ами ако събира армия от Главорези и Монетомети? Двуродни. Съчетатели.

— Това би могло да е вярно — призна Мараси. — Но ти не го преследваш заради това, нали? Той те победи. В случая със Стоте живота, Костюма те надхитри. И понеже загуби битката, сега искаш да спечелиш войната.

Той спря и се обърна към нея.

— За колко дребнав ме мислиш?

— Като се има предвид онова, което току-що казах — отговори тя, — бих казала, че те мисля за точно толкова дребнав. В това, че си ядосан на Костюма, няма нищо нередно, Уаксилий. Той държи сестра ти в плен. Но, Поквара, не оставяй това да замъглява здравия ти разум, моля те.