Светлият лик на смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #15
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0189-1
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Светлият лик на смъртта». Краткое содержание книги:
— Трябва, жено, трябва! Хем сама разбираш, че трябва, а пък се глезиш! Ако не хапнеш сега, утре ще ти се вие свят — сто пъти сме го проверявали. Иди да си измиеш ръцете.
Настя започна бавно и тромаво да се надига от стола, като с едната ръка се подпираше на масата, а с другата се държеше за гърба.
— Това пък какво е сега? — Алексей веднага скочи, за да й помогне. — Пак ли си мъкнала тежести?
— Не, честна дума, нищо тежко не съм вдигала. Може би съм стояла някъде на течение.
— Господи, Аска, кога най-сетне ще станеш възрастен човек! — простена той. — Кога ще се научиш да не правиш неща, които не бива да се правят, и да постъпваш така, както трябва да се постъпва? Кога ще започнеш да се пазиш от течение? Кажи ми: колко пъти можеш да се спъваш на едно и също място? Какво стоиш, тръгвай към банята, нали се запъти да си миеш ръцете!
— А ти не ми се карай, защото от ужас забравям какво съм смятала да правя. Страх ме е от теб.
Настя най-сетне се изправи и тръгна към банята. Докато сапунисваше ръцете си, се вглеждаше в отражението си в огледалото, окачено над мивката. Льошка е прав, той винаги е прав, защото е много по-умен и разсъдлив от нея. Сигурно би могла да организира живота си по такъв начин, че да сведе до минимум всички възможни неприятности. Да не вдига нищо по-тежко от три килограма, защото след една травма вече от осем години я боли гърбът. Да не стои на течение. Да не позволява на детективския хъс да взема връх над нормалните й човешки чувства. Може да се съсредоточи и да насочи всичките си умствени усилия към безопасността на живота си. Вярно — животът е пълен с опасности, но нали има хора, които някак съумяват да се напрегнат и да държат под око всички тези опасности! Нима тя, Настя Каменская, няма да съумее? Да, сигурно ще съумее. Но, от друга страна, ако хвърли всичките си интелектуални сили в борбата срещу опасностите, няма да й останат сили за нищо друго. Нито за работа, нито за приятелство, нито за любов, нито за хоби. За нищо. Смъртна скука. Да не можеш дори за развлечение да се сборичкаш с някоя малка опасност. Прекрасният писател Богомил Райнов е нарекъл това „Голямата скука“ — вярно, имал е предвид тихото пребиваване в гроба, но един живот, насочен към борба с опасностите, почти не се различава по емоционален интензитет от гробищния покой.
Алла Стрелникова вече си бе легнала, но не можеше да заспи. Тази нощ беше сама, както впрочем и предишната, и по-предишната. Любовникът й беше заминал по бизнесдела преди близо седмица и Алла се възползва от неочакваната пауза, за да си почине малко и да си отспи. Тя ценеше всеки час сън, защото беше в онази възраст, когато недостигът му сутрин си проличаваше в отпуснатата кожа, в бръчките и в умората.
Винаги когато оставаше нощем сама, Алла си мислеше за Володя, за своя съпруг, с когото бе живяла двайсет години и заедно бяха отгледали сина си. Защо стана така? Той винаги й бе изневерявал, още от първата година на съвместния им живот, тя го знаеше със сигурност, но никога не си бе поставяла за задача да го пипне, да го уличи. Защо трябваше? Беше добър съпруг и баща, носеше пари вкъщи и редовно изпълняваше съпружеския си дълг в леглото, освен това беше красив, обаятелен и преуспяващ и приятелките й завиждаха. Защо изведнъж през двайсет и първата година на съвместния им живот й хрумна да го изобличи? Каква глупост! Защо го направи? Поддаде се на гордостта си, която коварно й прошепна: „Стига си му позволявала да те прави на глупачка, вече си на четирийсет и две, дай му да разбере най-сетне, че не си дете, което може безнаказано да заблуждава! Дай му да разбере, че винаги си знаела за изневерите му, но си мълчала, защото си умна и се владееш добре. Нека започне да те цени и уважава! След двайсет години брачен живот няма къде да избяга.“
Алла се поддаде на подтика от коварния вътрешен глас и както се оказа — направи фатална грешка. Стрелников, вярно, опита някак да се измъкне, но Алла го притисна до стената с неопровержими доказателства и на него не му оставаше нищо друго, освен да си признае за връзката с Люба. Но Алла не отпразнува победа. След като си призна, Стрелников веднага събра багажа си и я напусна. Както се оказа — завинаги. Той беше вярвал свято, че през всичките двайсет години жена му не е знаела нищо за неговите любовни похождения. Не можеше да остане съпруг на жена, която, както се разбра, е знаела практически всичко. Виж, ако и този път си бе премълчала, никаква Люба нямаше да е в състояние да ги раздели. Алла не взе предвид тази страна на характера му, защото просто не знаеше за нея. Не беше имала възможност да научи.