Светлият лик на смъртта
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #15
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 954-26-0189-1
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Светлият лик на смъртта». Краткое содержание книги:
— Каква баба?
Те вече бяха излезли от блока и Настя с наслада запали цигара, облегната върху капака на светлосинята жигула на Олшански.
— Живее на по-долния етаж, точно под апартамента на семейство Сергиенко. Няма си друга работа, та по цели дни зяпа през прозореца, така че може да ти опише с подробности всяко излизане на Люба от къщи. И да знаеш, кукличке моя целулоидна, тази бабичка, изглежда, знае нещо за Люба. Твърде хитра и многозначителна физиономия правеше. Поразпитай я, без да те мързи, усеща моето дърто сърце, че ще имаш полза от тази бабичка. Носиш ли си чадъра?
— Чадъра ли? — попита Настя. — Не го нося. За какво ми е?
— Как за какво? — възмути се Айрумян. — Виж, че вали.
— Така ли? Я гледай, не съм забелязала.
— Ха, интересна работа, не била забелязала! Ти, костенурчице моя черупчеста, не се боиш от вода, защото си още млада и глупава. А аз, ако се намокря, непременно ще настина, което на моята почтена възраст и при моя старчески задух вече не бива да се допуска. Така че ти подгизвай, щом толкова ти харесва, а аз ще се върна във входа.
Настя тъкмо бе успяла да допуши цигарата си, когато излязоха Олшански, Игор Лесников и Олег Зубов. След тях санитари изнесоха на носилка трупа на Люба Сергиенко. Последен от входа излезе Виктор Иванович. Беше страшно да го гледа човек. Натикаха носилката в колата, затръшнаха се вратите, забуча двигателят. С милиционерската кола заминаха Лесников и Зубов, после потегли и жигулата на Олшански, а Виктор Иванович Сергиенко остана на тротоара с ръце в джобовете, загледан в посоката, в която току-що бяха откарали мъртвото тяло на неговата единствена дъщеря.
Когато влезе в жилището си, Настя чу някакви гласове откъм хола. Единият глас беше на съпруга й Алексей, а вторият — съвсем непознат. Тя страдалчески се намръщи. След такъв тежък ден, както беше подгизнала под дъжда, й се искаше да вземе горещ душ и да си легне, а после Льошка да разтрие гърба й със специален лековит мехлем и да го увие с топъл вълнен шал. А сега, щом вкъщи има външен човек, трябва да търпи, докато той си тръгне. На пръсти, за да не привлича вниманието, тя се прокрадна до кухнята и затвори плътно вратата към антрето. На печката видя тиган с месо и тенджера със задушени зеленчуци. Явно Льоша се беше прибрал отдавна и преди да дойде гостът му, бе успял дори да приготви вечерята.
Настя свали капака от тигана и вече се канеше по своя лош навик да набоде една пържола, за да я изяде с филия хляб, както си беше — без да я стопли и без гарнитура, но внезапно изпита отвращение към храната. Само преди час беше зверски гладна, а сега не би могла да преглътне и залък. Навярно от умора. Тя включи електрическия чайник, сипа в една чаша нес кафе, пусна вътре две бучки захар и късче лимон и седна до масата, като се стараеше да не стене от острата болка.
Гласовете се чуха по-ясно и Настя разбра, че мъжът й и неговият гост са излезли от хола в антрето. След още две минути изтропа външната врата и Льоша влезе в кухнята.
— Здрасти! — Той се наведе и я целуна по бузата. — Защо не ядеш? Пак ли чакаш да ти поднесат на чиния?
— Не мога, Льошик — виновно се усмихна Настя и извади цигара. — Нищо не мога да преглътна.
Алексей обиколи масата, седна отсреща и внимателно погледна жена си:
— Какво се е случило?
— Не, нищо. Просто тежък ден…
— Не ме лъжи.
— Не те лъжа.
— Лъжеш ме. Нали виждам. Ася, познавам те от толкова години, че опитите ти да скриеш нещо от мен изглеждат наивни и смешни. Трябва да си гладна просто по аксиома. Кога яде за последен път?