Светлият лик на смъртта

— Не знам… С жена ми не сме мислили за това… Как да ви кажа — всичко е малко по-различно… Аз не харесвах Стрелников, той е много по-възрастен от Любочка, делови, заможен човек… Тя не му подхождаше. И просто се радвах, че след Турция тя се върна вкъщи, а не при него. Надявах се да са сложили край на отношенията си и се радвах, че тя живее у нас. Това е всичко.

— Значи може би Мила изобщо не е била близка приятелка на дъщеря ви?

— Може би.

— Тогава защо казахте, че Люба е преживяла тежко нейната гибел, толкова тежко, че е загубила съня и апетита си, отслабнала е и е почерняла от мъка?

— Не знам! Нищо не знам! — повиши глас Сергиенко.

Настя вече знаеше със сигурност какво ще стане в следващите минути. Беше наблюдавала подобни сцени безброй пъти. Човекът поддържа разговора точно дотогава, докато той не носи заплашителен характер, докато не се приближава до някаква опасна граница. Щом тази граница се приближи твърде много, започват истерични прояви, само мотивът се променя в зависимост от ситуацията. Заподозреният започва да крещи колко е зает и как си губи скъпоценното работно време за тъпи разговори с тъпите служители на тъпата милиция. Потърпевшите, които усещат, че имат някаква вина, наблягат на жестокостта и безчовечността на служителите на милицията, които в такъв тежък, трагичен момент настойчиво ги тормозят с въпросите си.

— Оставете ме на мира! Оставете ме! Трябва да остана сам. Как може да не разбирате? Та вие сте жена, трябва да имате елементарно състрадание… Престанете да ме измъчвате…

— Извинявайте.

Настя внимателно отдели гърба си от стената и излезе в антрето. Вратата към стълбището беше открехната и оттам се чуваше сочният весел глас на Гурген Арташесович Айрумян, който разказваше на изключително любознателните съседи някакви забавни случки от собствената си експертна практика.

— Настася — долетя откъм стаята тихото тенорче на следователя, — приготви се да тръгваме, ще приключим за днес. Вземи стария Гурген и го заведи до колата ми, първо ще откараме него, после и теб.

Тя излезе на стълбището, хвана под ръка Айрумян и го повлече надолу, към изхода.

— А защо не с асансьора? — недоумяващо пъхтеше старецът, тежко преодолявайки стъпалата с дебелите си къси крачка.

— Така е по-бързо — поясни Настя. — На третия етаж сме, а може да чакаме асансьора десет минути, блокът е шестнайсететажен.

— А закъде си се разбързала, рибке моя?

— Да запаля цигара. Вече нямам сили да търпя. По-добре споделете с мен какво интересно научихте от съседите.

— О — оживи се съдебният лекар, — тук съседите са просто забележителни! Слухът, че щерката на Сергиенко е заминала на работа в чужбина за много пари, преди време се разпространил из целия блок. Ето защо, както и ти, сладка моя, добре разбираш, вниманието към момичето след неговото завръщане е било повишено: как е облечена, какво си е донесла, как ходи, как гледа, как говори и така нататък. И всички много се учудвали, че Люба си ходи с все същите полички и блузки, които е носела и преди да замине, не кара вносна кола и изобщо у нея не се забелязват никакви признаци за промяна. Естествено започнали да се взират още по-внимателно. Едва ли не надничали в устата й — да не би пък да има платинени зъби или пломби от брилянти! Нали все пак половин година работа в чужбина — трябва да си проличи с нещо. Нали не е теглила ярема за едното нищо. С една дума — живеела си Люба Сергиенко кротко и незабележимо, но всъщност двайсет и осем чифта очи я наблюдавали денонощно. Така че ако на теб, ненагледна моя детективке, ти трябват доброжелателни свидетели, потърси ги измежду съседите, те ще ти кажат всичко за покойната — и къде е ходила, и какви пликчета си е обувала на излизане. Забелязах една особено информирана баба, с нея си поприказвай.