Смъртта като изкуство

— Кажете, Ева — попита Настя, когато момичето постави пред тях двете пълни с ароматна напитка чашки от скъп сервиз, — Лев Алексеевич добър началник ли е? С лекота ли работите за него?

— О, разбира се! — плесна с ръце Ева. — Лев Алексеевич е толкова сладък, толкова е добър — не можете да си представите! Много добре се чувствам с него, много!

— И в какво се проявява неговата доброта? — поинтересува се Антон.

— Винаги ме пуска, ако трябва да изляза някъде — простодушно заяви Ева. — Нали разбирате, за фитнес или за фризьор, или просто да се поразходя. Естествено, ако има предвидени преговори и очаква посетители, винаги съм на мястото си — и ги посрещам, и докладвам по всички правила, и ги въвеждам в кабинета, и чай сервирам, и напитки. А ако не очаква никого и няма нещо специално, Лев Алексеевич никога не ме задържа, пуска ме по-рано, сутрин също ми разрешава да идвам по-късно, защото знаете ли, обичам да си поспивам — радостно се разсмя тя и оправи красивата си гладка коса, и без това идеално полегнала на правото й тясно гръбче.

Настя неволно се любуваше на момичето — толкова хубаво и при това съвършено естествено беше то. Облечена като кукла, това Настя вече умееше да прецени. С плътно обгръщащ телцето й черен костюм с къса пола и снежнобяла блузка, струваща поне двеста-триста евро, с обувки на много високи токчета — и цялото това великолепие е подчертано с тънко пръстенче от платина с малко диамантче и също такива, явно в комплект с него, обеци. Цялата сияе от младост и благополучие, от здраве и безгрижие — и това, въпреки че, естествено, се вълнуваше от случилото се с Богомолов и не се опитваше да го скрие.

— Ами ако Лев Алексеевич не оздравее? Тогава вие сигурно ще трябва да свиквате с друг началник — хвърли Настя пробна топка.

— Дори не искам да мисля за това — моментално плувнаха в сълзи очите на Ева. — Ще бъде ужасно. Аз толкова обичам Лев Алексеевич, толкова го обичам… Той е много добър, честна дума, преди него работех в банка, пак като секретарка на началника, татко ме уреди там… ужасно скучно беше, а и не можеш да мръднеш дори за минутка, камо ли да си тръгнеш по-рано, да закъснееш сутрин или нещо друго. А тук е толкова хубаво! Интересно е. Артисти, спектакли, журналисти, делови хора ни посещават, всички познати момичета се скъсаха от завист, на всички издействах автографи…

Сълзите изчезнаха, отстъпиха място на поредната радостна усмивка.

— И заплатата ли ви задоволява? — недоверчиво попита Настя.

— Какво ме интересува заплатата? — искрено се учуди Ева. — Не работя заради заплатата, а просто за да не седя вкъщи. Вече опитвах — отново се усмихна тя, — седях половин година и едва не се побърках. Няма за кого да се облечеш, да се покажеш пред някого, няма нужда да се гримираш, няма с кого да побъбриш, ужас! А тук е супер. И хората са интересни, и работата е лека.