Смъртта като изкуство

Иля Фадеевич си тръгна, без да постигне нещо. Толкова се бе развълнувал, че когато слезе по стълбите и излезе на улицата, разбра: краката не го държат, кръвното му е скочило, вие му се свят. Трябва да поседи, да вземе лекарство и да почака да му мине. Довлече се до най-близката пейка и тежко се отпусна на нея.

Какво ще стане с Кирил, ако именно той е нападнал Богомолов? И какво ще стане с театъра, ако Богомолов не се върне? Ще дойде ли нов художествен ръководител? Или ще издигнат Сеня Дудник? И двата варианта са лоши за Малашченко, защото Дудник е ориентиран към съвременни автори, а няма какво да се поставя, и за всичко е виновен, както винаги, драматургът. Не авторите, които не пишат хубави, достойни пиеси, а той, Иля Фадеевич Малашченко, който не може да намери такива пиеси. През петте години работа с Богомолов Иля Фадеевич така и не се приспособи към вкусовете и потребностите на художествения ръководител, когато му носеше пиеси, чуваше в отговор едно и също: „Не струва. Друго ми трябва“. А какво друго да му донесе? Лев Алексеевич нищо не обясняваше, само се ядосваше, крещеше и унижаваше драматурга. Но Богомолов все пак не го изгони. И няма да го направи. Как ли ще се държи Дудник, на чийто вкус също ще трябва да се учи да угажда? Не, по-добре старото, с което е свикнал, отколкото нещо ново и неясно какво.

Ако на мястото на Богомолов дойде някой съвсем чужд човек, ще започне бъркотия с кадрите, новият художествен ръководител ще доведе свой драматург, а него, Иля Фадеевич, ще пенсионират. И на кого ще потрябва той на своите седемдесет и шест години? Кой ще го вземе на работа?

„Ах, Кирил, Кирил, нима наистина си го направил ти? Спомням си колко се разгневи, когато постъпих в болница след онзи художествен съвет. Дойде, седна в края на леглото, държеше ме за ръка, а аз ти разказвах как ме оскърбяваше Лев Алексеевич. Ясно, искал си да отмъстиш за дядо си и като дядо аз мога само да се радвам, но не и ако си постъпил по този чудовищен начин! Та ти едва не си убил човека, Кирил! А може и да си го убил, още не се знае. Ще те тикнат в затвора за дълги години. А аз ще остана съвсем сам, при това без работа. Защото дори Лев Алексеевич да се оправи и да се върне в театъра, когато те заловят и разобличат, всички ще научат, че моят внук едва не е убил Богомолов, и няма да ме оставят на тази работа. И никой не би ме оставил. Самият аз не бих. Така че моята съдба е ясна. Само ми е жал за тебе, Кирил. И за Богомолов ми е жал, колкото и неприятен човек да е той, но все пак е човек, и сега лежи в безсъзнание и не се знае какво ще стане с него, ако изобщо оцелее. Жал ми е и за неговата съпруга, толкова е млада.“

Преди два дни Иля Фадеевич заедно със завеждащата трупата отиде в болницата, видя Лена Богомолова, разговаря с нея, попита я как е Лев Алексеевич. Изразиха своето съчувствие, предложиха й помощта си, само че Лена сякаш не ги чуваше. Боли те, като я гледаш, цялата е почерняла, страшно е отслабнала за няколко дни, ръцете й треперят, и гласът й трепери, очите й са подпухнали — от сълзи или от безсъние. Жалко за момичето. Ако можеше реално да помогне с нещо на нея или на Лев Алексеевич, Малашченко би направил всичко по силите си.