Кралят на казиното

4.

Монголеца не се беше излъгал. Действително Анатолий Павлов се чувстваше напоследък доста напрегнат. С инстинкта си на професионалист той усещаше, че е застрашен, но не можеше да разбере откъде идва опасността. Не забелязваше някой да го следи, макар че често спираше с колата си пред някоя будка за вестник или пред павилион за кутийка сок и докато пиеше, най-внимателно оглеждаше минувачите, но не забелязваше нищо особено. Наистина, веднъж при него дойде някакъв тип за огънче и по начина, по който припалваше цигарата, затуляйки я с шепи, пък и как често подръпваше, Павлов разбра, че момъкът пред него или е воювал по горещите точки, или е бивш лагерист. „Отдавна ли си навън?“ — поинтересува се той. Момъкът помълча, попуши, после бавно изрече: „Колко много червеи се навъдихте. С калашника да ви подбере човек, не може да ви изтреби“. — „Афган? Чечня?“ — не се засегна Павлов. — „Що за прокурорски въпроси?“ — „Вземи“ — пъхна в ръцете му пакетчето „Малборо“ Анатолий и си тръгна. „Случаен е — помисли си той. — Няма страшно.“ Монголеца не беше сбъркал и по отношение на Саргачов. Наистина в съзнанието на Павлов се мерна беглата, но коварна мисъл дали да не намекне на Ваня, че полковник Саргачов му пречи, та той да се погрижи за това както умее най-добре — има го Саргачов, няма го Саргачов. Къде се е дянал? Пиши го бегал!

Обиколката из казината в чужбина не мина кой знае колко успешно. Павлов се надяваше на повече пари, но и спечелените не бяха малко. Докато наблюдаваше играта на масата и се заслушваше в разговорите наоколо, той стигна до извода, че трябва да осъществи намерението си — да открие и прибере компютъра. Разбира се, Андрей Василиев е своеобразен гений, но и гениите са смъртни. Има и друга опасност — да го отвлекат, за което впрочем бе подслушал разговора на двама господа в Лае Вегас. Или пък просто да го купят с всичките му дърмешки. Малко ли начини има една „дойна крава“ да мине от ръка на ръка? Робърт Уест събуди интереса и на ФБР. Тук Павлов не можеше да се излъже, феберейците му го казаха директно, без намеци, нищо, че Монголеца разправяше нещо за своите момчета. Това може да е вярно за Филаделфия, но в Ню Йорк бяха наистина хора от ФБР. С една дума, Павлов се реши. Обикновено след игра, когато се завръщаха в хотела, Уест пийваше нещо за отпускане — две чаши водка или коняк, повече Павлов не му разрешаваше. Но веднъж, точно преди края на пътуването, вече в Швейцария, в Берн, Андрей беше приятно изненадан, когато влезе в хотелската си стая: чакаше го богато сервирана маса. „За успеха на начинанието! И за тебе!“ — вдигна първия си тост Павлов. Тази нощ Робърт Уест действително се отпусна добре. Взе да бърбори, че той лично нямал нужда от много, не му трябва нито вила, нито кола, нито телохранители, иска да започне собствен бизнес, дори може да е свързан с хазарта, а от изкараните пари ще открие своя картинна галерия, която ще се казва „Василиевска“ и която също като Третяков ще подари на народа… „Ще стане, Андрюша, всичко ще стане“ — току повтаряше Павлов и го прегръщаше. „Всичко, което остава от човека, са спомените! И аз искам да оставя след себе си хубав спомен!“ — „Ама, разбира се! — съгласяваше се Анатолий. — Ще оставиш! Искаш ли казината в Москва, в Питер, в цяла Русия? Твои са!“ И така лека-полека Павлов го предразположи и Андрей му каза за любовта си към Лариса Стрелникова и за компютъра, в който е вкарал комбинациите. Вероятно щеше да се изтърве и за мястото, където го е скрил, обаче се случи нещо непредвидено: след поредната чаша водка клюмна глава и заспа.