Кралят на казиното

— Какво още искаш да ти кажа, за да си отидеш… Никога не съм те обичала и няма да те обикна. Едно време бях луда по Павлов. И ако можех, още сега бих отишла, не, бих литнала при него. С него си подхождахме, пасвахме си във всичко…

Саргачов стана и бързо излезе.

Почти бе стигнал до дома си на Кутузовски проспект, но изведнъж направи остър завой и се понесе по обратния път.

Когато спря пред вратата на вилата, без да слиза, попита приближилия се дежурен от охраната:

— Лариса Ивановна вкъщи ли е?

— Няма я, излезе.

— С охрана ли?

— Лариса Ивановна излезе сама с колата.

— В каква посока тръгна?

Дежурния махна с ръка към Москва.

Саргачов бързо подкара колата, натискайки газта като луд. Когато излезе на шосето към Звенигород отдалече видя святкащите буркани на катаджийски коли, силуети на много хора и сърцето му се сви. Спря го един патрул на ДАИ:

— Документите ви, моля?

Саргачов подаде служебната си карта.

— Какво се е случило? — попита той със скрита надежда.

— Катастрофира Стрелникова, вицепремиерката, другарю полковник — понижи глас капитанът от ДАИ.

— Жива ли е?

— Как жива, при този сблъсък… — махна с ръка капитанът, — минавайте, другарю полковник!

Още на няколко пъти му провериха документите, вече цивилни служители, докато накрая се добра до мястото на трагедията. Успя да види само отметнатата назад глава на Лариса с побеляло лице, част от окървавените й дрехи, безжизнената бяла ръка, а после пред очите му се изпречиха тъмните широки гърбове на цивилните служители. Пристигна линейката на „Бърза помощ“, гърбовете отново се раздвижиха, вратата се хлопна и линейката потегли, придружена от няколко патрулни коли, по пътя към Москва.