Кралят на казиното

— Ми той бъкел не е разбрал! — разсмя се Монголеца.

— Така ми каза после и Златаря. Та му заговорих на родния ни руски език. Ти какво си позволяваш бе, господин Золотарьов? Сега, когато деца и ученици припадат от глад по улиците, когато миньорите нонстоп слизат под земята с една коричка хляб и шише вода, ти за двайсет милиона в зелено си правиш дворец! Не е хубаво!

— Двайсет и пет — коригира го Антон.

— Италианките, казвам, ти правят там масажи, а тука жена ти и дъщеря ти кукуват. Между другото, засякох пред вилата ти двама хапльовци…

— Виж, с това си го заковал — похвали го Монголеца.

— „Какво искаш, Антоша?“ — пита той. — Антоша… С тебе ме сбърка — обърна се Майкъл към Антон.

— Сащисал се е човекът — подсмихна се Антон.

— А аз продължавам да го подгрявам. Търся, казвам, справедливост. Твойта барака не ме интересува, премятай си се в нея както искаш, но двайсет и пет парчета ще преведеш на известната ти сметка. Сумтя, пъшка, но рече: „Дай слушалката на заместника ми…“

— Карай по-сбито — прекъсна многословието му Монголеца. — Какво се разбрахте?

— Повишават вноските си двойно.

— Има резон — като помисли, каза Антон. — След година, година и половина ще ги натаманят.

— Добре, така решаваме — хлопна с длан по масата Монголеца.

После накратко предаде разговора си с полковник Павлов, при което подчерта, че феесбейците няма да се месят, и мина към основния въпрос.

— Знам, че трябва да се разтълкува според всичките закони, но в дадения случай имаме ли нужда от това? Решавайте, както кажете, така ще стане — завърши Ваня.

— Ми ти вече си го решил бе, Иван — гледайки го в очите, каза Антон.

— А щом вече си го решил, за какъв дявол ни питаш?! — промърмори Майкъл.

— Значи без никакви офлянквания и тълкувания започваме с Бога напред, нали така? — попита Монголеца.

— Да поприказваме със „старците“… — започна Антон, но Ваня го прекъсна.

— Безполезно е. Ще занареждат: „Кокошката кълве зрънце по зрънце…“, „Всяка жаба да си знае гьола“… И тем подобни.

— Кога започваме? — попита Майкъл.

— Вдругиден.

Монголеца напълни чашите с водка, мълчаливо се чукна с приятелите си и пи.

Преминаването на всички московски казина, скъпи ресторанти и нощни клубове в ръцете на Монголеца стана делнично и просто. Цяла нощ по улиците на Москва кръстосваха джипове, мерцедеси, „деветки“, от колите слизаха елегантно облечени млади мъже, под чиито сака се долавяха очертанията на късоцевни автомати, двама от тях се качваха в кабинетите на собствениците и твърде убедително обясняваха, че отсега нататък за тях не съществува господин Попов-Городецки, а цялата горница ще отива в ръцете на друг, също така най-учтиво молеха в казиното да няма и помен от „треви“ като анаша, още по-малко метадон, опиум, морфин и тем подобни боклуци — с една дума, да няма от онова, с което ги снабдява небезизвестният Тофик Алиев. Могат да търгуват, но само с хероин от най-висока проба, чист, без примеси, време е и ние, неуките, да свикваме с изискания живот на западняците, още повече че печалбата — личната печалба — ще бъде двойно и тройно по-висока, отколкото от „тревите“. Мнозина разбираха още от първата дума, други мънкаха нещо неясно под носа си, но когато момчетата търпеливо им повтаряха казаното, прибавяйки, че половината от общата печалба ще остава за нуждите на заведението, тогава дори и за най-недосетливите всичко ставаше от ясно по-ясно. Двамата млади мъже слизаха при тримата си другари, които също не си губеха времето: те успяваха да обиколят всички салони и стаи на заведението, да открият с набитото си око пласьорите на „трева“, както и нейните любители. Цяла нощ звъняха телефоните, водеха се разговори, солидни граждани и уважавани господа се съветваха, караха се, нервничеха, без да знаят откъде духа вятърът, докато накрая не изплува името на Монголеца. И кой знае защо, тогава всички въздъхнаха с облекчение. В края на краищата не е ли все тая на кого ще броиш парите?