Кралят на казиното
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #18
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кралят на казиното». Краткое содержание книги:
Сега оставаше да се реши последното: дали да започне без предупреждение, или все пак да си поприказва с Городецки и Тофик Алиев. „Тръгнеш ли да вършиш нещо сериозно, най-напред започни от главата — учеше го навремето големият авторитет Федя Кирпича. — Но не прекалявай! Горилите и разните му там дребни риби не закачай. Дай им пари, Ваня, плати им добре. Те ще забравят предишните си господари и ще почнат да работят с тебе.“
Ваня погледна часовника си. Всеки миг в ресторантчето трябваше да влязат Антон и Майкъл. Смяташе да се посъветва с тях — един акъл е добре, ама три мислят още по-добре. Ето ги и тях, бързат, крачат запъхтени, размахвайки ръце, чувстват се виновни, че са закъснели със седем минути. Тъкмо се отпуснаха на столовете и до масата изникна келнерът с поднос, на който имаше потни бутилки бира и чиния с филе от есетра — чудесно знаеше какво обичат добрите му клиенти.
Монголеца търпеливо изчака да пийнат и хапнат, след което ги изгледа въпросително един след друг.
— При мене е тип-топ — бързо отговори Антон. — За една седмица всичко ще бъде уредено.
— И при мене тръгна добре — обади се Майкъл. — Влизам, здрависвам се. Кафе, коняче, бонбони… Лаф за едно-друго. „Как е — питам — господин Золотарьов?“ — „Чудесно! На почивка е.“ — „И къде е на почивка?“ — „Нима не знаете, господин Сергеев?“ Не бях в настроение да си играем на криеница. „Ми изплюй камъчето — викам, — я му звънни в двореца. Там май трябва да се намира и телефонче.“ И ми се обажда някакъв задник, че господин Золотарьов бил зает. Бре да му се не види! Човек иска да му се обади от Москва, от майчица Русия, а той, представяте ли си, бил зает?! Учтиво обяснявам на тоя задник как стоят нещата. Нашичкият вдигна най-после. Басово ми говори, но го усещам, че гащите му треперят. Какви претенции сме можели да имаме, работите им били наред, но ако случайно е станал някакъв фал, естествено, можем да се разберем… И аз взех, че му изнесох една лекция. На италиански.
— Ми той бъкел не е разбрал! — разсмя се Монголеца.
— Така ми каза после и Златаря. Та му заговорих на родния ни руски език. Ти какво си позволяваш бе, господин Золотарьов? Сега, когато деца и ученици припадат от глад по улиците, когато миньорите нонстоп слизат под земята с една коричка хляб и шише вода, ти за двайсет милиона в зелено си правиш дворец! Не е хубаво!
— Двайсет и пет — коригира го Антон.
— Италианките, казвам, ти правят там масажи, а тука жена ти и дъщеря ти кукуват. Между другото, засякох пред вилата ти двама хапльовци…
— Виж, с това си го заковал — похвали го Монголеца.
— „Какво искаш, Антоша?“ — пита той. — Антоша… С тебе ме сбърка — обърна се Майкъл към Антон.
— Сащисал се е човекът — подсмихна се Антон.
— А аз продължавам да го подгрявам. Търся, казвам, справедливост. Твойта барака не ме интересува, премятай си се в нея както искаш, но двайсет и пет парчета ще преведеш на известната ти сметка. Сумтя, пъшка, но рече: „Дай слушалката на заместника ми…“
— Карай по-сбито — прекъсна многословието му Монголеца. — Какво се разбрахте?
— Повишават вноските си двойно.
— Има резон — като помисли, каза Антон. — След година, година и половина ще ги натаманят.
— Добре, така решаваме — хлопна с длан по масата Монголеца.
После накратко предаде разговора си с полковник Павлов, при което подчерта, че феесбейците няма да се месят, и мина към основния въпрос.
— Знам, че трябва да се разтълкува според всичките закони, но в дадения случай имаме ли нужда от това? Решавайте, както кажете, така ще стане — завърши Ваня.
— Ми ти вече си го решил бе, Иван — гледайки го в очите, каза Антон.
— А щом вече си го решил, за какъв дявол ни питаш?! — промърмори Майкъл.
— Значи без никакви офлянквания и тълкувания започваме с Бога напред, нали така? — попита Монголеца.
— Да поприказваме със „старците“… — започна Антон, но Ваня го прекъсна.
— Безполезно е. Ще занареждат: „Кокошката кълве зрънце по зрънце…“, „Всяка жаба да си знае гьола“… И тем подобни.
— Кога започваме? — попита Майкъл.
— Вдругиден.
Монголеца напълни чашите с водка, мълчаливо се чукна с приятелите си и пи.
Преминаването на всички московски казина, скъпи ресторанти и нощни клубове в ръцете на Монголеца стана делнично и просто. Цяла нощ по улиците на Москва кръстосваха джипове, мерцедеси, „деветки“, от колите слизаха елегантно облечени млади мъже, под чиито сака се долавяха очертанията на късоцевни автомати, двама от тях се качваха в кабинетите на собствениците и твърде убедително обясняваха, че отсега нататък за тях не съществува господин Попов-Городецки, а цялата горница ще отива в ръцете на друг, също така най-учтиво молеха в казиното да няма и помен от „треви“ като анаша, още по-малко метадон, опиум, морфин и тем подобни боклуци — с една дума, да няма от онова, с което ги снабдява небезизвестният Тофик Алиев. Могат да търгуват, но само с хероин от най-висока проба, чист, без примеси, време е и ние, неуките, да свикваме с изискания живот на западняците, още повече че печалбата — личната печалба — ще бъде двойно и тройно по-висока, отколкото от „тревите“. Мнозина разбираха още от първата дума, други мънкаха нещо неясно под носа си, но когато момчетата търпеливо им повтаряха казаното, прибавяйки, че половината от общата печалба ще остава за нуждите на заведението, тогава дори и за най-недосетливите всичко ставаше от ясно по-ясно. Двамата млади мъже слизаха при тримата си другари, които също не си губеха времето: те успяваха да обиколят всички салони и стаи на заведението, да открият с набитото си око пласьорите на „трева“, както и нейните любители. Цяла нощ звъняха телефоните, водеха се разговори, солидни граждани и уважавани господа се съветваха, караха се, нервничеха, без да знаят откъде духа вятърът, докато накрая не изплува името на Монголеца. И кой знае защо, тогава всички въздъхнаха с облекчение. В края на краищата не е ли все тая на кого ще броиш парите?