Кралят на казиното
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #18
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Кралят на казиното». Краткое содержание книги:
— Ако вече не е копнал.
— Играта е с открити карти, Анатолий Сергеевич! Знам, че Турецки с голямо удоволствие би ми закопчал гривните, за да ме върне зад решетките. Но как ще го направи? Ами никак! Хванаха една пратка. Образуваха дело. А сега умуват. И нека си умуват!
— Турецки ще го изумува.
— Може би да. Може би не. Кой знае? Но истината е, че той е упорит копелдак и най-важното — неподкупен. На такива като него се е държала и още се държи руската власт, макар че вече е започнала да се пропуква.
— С тебе отдавна не сме се виждали, Иван. Не мога да те позная — подсмихна се Павлов.
— Виждам ти се поумнял, що ли?
— Не е тая думата.
— Аз никога не съм бил глупак. Но си прав, сега поумнях още повече. Животът ни учи, Анатолий Сергеевич! И навярно пипето ми щрака, щом като моите момчета ви сгащиха чак във Филаделфия!
— Далече пипаш, Ваня… Но от какъв зор?
— Ще ти разкажа една история, Анатолий Сергеевич — след като се позамисли, отговори Монголеца. — Случи се през деветдесет и трета. Оставаше ми да лежа три месеца и три дни. И не щеш ли, викат ме при голямото началство. Тъй и тъй, казват ми те, в Питер и Виборг чеченците вършат разни поразии, та не можеш ли, Ваня, ти да ги озаптиш? „Трудна работа — отговарям, — но всяко нещо си има цена.“ — „А за тая работа каква е?“ — „Свобода.“ Споразумяхме се. Пристигам в Питер. И веднага довтасаха аверите. Наистина чеченците така се бяха разпищолили, че никой копче не можеше да им каже! Но за три дни настъпи пълен ред.
— Чувал съм за тоя случай — каза Павлов. — Тютюн, спиртни напитки, митницата… Четири трупа.
— Че как иначе? Никой не ще да си цапа ръцете, нали? Ама така не става. Та тогава си помислих: щом с такава дреболия не можаха да се справят в едно нищо и никакво градче като Виборг, какво остава за цяла Русия! Като сте некадърни — махнете се бе!
— И кой ще дойде?
— Нито ти, нито аз — отговори след известно мълчание Монголеца. — Може би хора като Турецки, Грязнов… Откъде да знам? А може пък изобщо да идва свършекът на света? Живей, докато все още се живее.
— Мрачни мисли са те налегнали нещо, Ваня. Да не си станал набожен?
— Без Бога и връзките на обувките не мож си върза — отговори Монголеца. — Така казваше моята майчица…
— Всичко ще бъде наред — отбеляза Павлов.
— Докато сме с тебе в една лодка.
— Тука вече сбърка, Ваня — усмихна се Павлов. — С тебе никога не сме били в една лодка и няма да бъдем.
— Ето затова пипам аз надалече.
— И надалече гледаш.
— Това ни държи.
— Сега е последната ни среща с теб, Иван — каза Павлов.
— Споразумяхме ли се, Анатолий Сергеевич?
— Споразумяхме се — бавно отговори Павлов.
— Да пораздрусаме ли Уест?
— За него и компютъра нищо не съм ти казвал и ти нищо не си чувал.
— Свикнал съм на доброто да отговарям с добро — възрази Ваня.
— Има време да се обсъди и тоя въпрос — стана и подаде ръка Павлов. — Но ще го обсъждаш с друг човек, не с мен.
След като си отиде Павлов, Монголеца се замисли, анализирайки всяка дума от разговора си с него. Бяха се срещали само четири-пет пъти и никога не бяха говорили открито за деловите си отношения. И за двамата беше ясно: единият плаща, другият получава. И естествено, получава не на ръка, а съвсем официално, чрез посреднически фирми. Друг е въпросът за колко процента работят фирмите, но това си беше грижа на Павлов. От днешната среща Монголеца стигна до заключението, че във ведомството на полковника са станали някакви промени: много явни грешки допусна Павлов. Първата беше Уест и неговият компютър. Защо ще се захваща с такава главоболна работа, след като цялата охрана на Уест са негови хора? Страх ги е да не си оцапат ръцете? И то феесбейците? Разправяйте ги на баламите, но не и на Монголеца. Значи проблемът е друг. Ако става дума за недоверие към охраната, към собствените му хора, значи на Павлов му е спукана работата. Второ. Защо подстави Саргачов? И то на кого? На един всепризнат бандит. С каква цел? Да го пречукат? Нее, Ваня не се хваща на тия пинизи. Двамката плюскат от една копаня, с една и съща жена се търкалят, нека да се разправят помежду си сами. „А може би пресилваш, Ваня? Защо да е намеквал за убийство? — помисли си Монголеца. — Оня може да го е настъпил за нещо и тоя се раздрънка. Наистина, не пред кого да е, а пред мен…“ Монголеца беше доволен от разговора, най-важният му проблем беше решен: феесбейците няма да „забележат“ действията на неговите хора, сигурен беше. Павлов винаги бе държал на думата си.