Кралят на казиното

— Чувал съм за тоя случай — каза Павлов. — Тютюн, спиртни напитки, митницата… Четири трупа.

— Че как иначе? Никой не ще да си цапа ръцете, нали? Ама така не става. Та тогава си помислих: щом с такава дреболия не можаха да се справят в едно нищо и никакво градче като Виборг, какво остава за цяла Русия! Като сте некадърни — махнете се бе!

— И кой ще дойде?

— Нито ти, нито аз — отговори след известно мълчание Монголеца. — Може би хора като Турецки, Грязнов… Откъде да знам? А може пък изобщо да идва свършекът на света? Живей, докато все още се живее.

— Мрачни мисли са те налегнали нещо, Ваня. Да не си станал набожен?

— Без Бога и връзките на обувките не мож си върза — отговори Монголеца. — Така казваше моята майчица…

— Всичко ще бъде наред — отбеляза Павлов.

— Докато сме с тебе в една лодка.

— Тука вече сбърка, Ваня — усмихна се Павлов. — С тебе никога не сме били в една лодка и няма да бъдем.

— Ето затова пипам аз надалече.

— И надалече гледаш.

— Това ни държи.

— Сега е последната ни среща с теб, Иван — каза Павлов.

— Споразумяхме ли се, Анатолий Сергеевич?

— Споразумяхме се — бавно отговори Павлов.

— Да пораздрусаме ли Уест?

— За него и компютъра нищо не съм ти казвал и ти нищо не си чувал.

— Свикнал съм на доброто да отговарям с добро — възрази Ваня.

— Има време да се обсъди и тоя въпрос — стана и подаде ръка Павлов. — Но ще го обсъждаш с друг човек, не с мен.

След като си отиде Павлов, Монголеца се замисли, анализирайки всяка дума от разговора си с него. Бяха се срещали само четири-пет пъти и никога не бяха говорили открито за деловите си отношения. И за двамата беше ясно: единият плаща, другият получава. И естествено, получава не на ръка, а съвсем официално, чрез посреднически фирми. Друг е въпросът за колко процента работят фирмите, но това си беше грижа на Павлов. От днешната среща Монголеца стигна до заключението, че във ведомството на полковника са станали някакви промени: много явни грешки допусна Павлов. Първата беше Уест и неговият компютър. Защо ще се захваща с такава главоболна работа, след като цялата охрана на Уест са негови хора? Страх ги е да не си оцапат ръцете? И то феесбейците? Разправяйте ги на баламите, но не и на Монголеца. Значи проблемът е друг. Ако става дума за недоверие към охраната, към собствените му хора, значи на Павлов му е спукана работата. Второ. Защо подстави Саргачов? И то на кого? На един всепризнат бандит. С каква цел? Да го пречукат? Нее, Ваня не се хваща на тия пинизи. Двамката плюскат от една копаня, с една и съща жена се търкалят, нека да се разправят помежду си сами. „А може би пресилваш, Ваня? Защо да е намеквал за убийство? — помисли си Монголеца. — Оня може да го е настъпил за нещо и тоя се раздрънка. Наистина, не пред кого да е, а пред мен…“ Монголеца беше доволен от разговора, най-важният му проблем беше решен: феесбейците няма да „забележат“ действията на неговите хора, сигурен беше. Павлов винаги бе държал на думата си.