Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— … Диниван… искаше…

— Знам. Сега всичко се промени. Ако се нуждаеш от убежище, ела на Сесуад'ра. — Лелет отпусна ръце и лъкатушещата картина изчезна. Човекът на леглото също започна да избледнява — явно се опитваше да каже нещо много важно, но бързо изчезваше в мъглата.

— … от север… зловещ… намерих стария рицар… — Последва пауза, после дойде последно героично усилие: — … книгата на Нисес…

И той изчезна и всичко пак стана тъмносиво.

Неосезаемата мъгла отново обкръжи Саймън и мислите му се върнаха към Мириамел. Разбира се, след като някак си бяха стигнали до Тиамак, сега Гелое щеше да насочи вниманието си към изчезналата принцеса. И наистина, щом образът на Мириамел се появи в съзнанието му, той я видя такава, каквато беше в къщата на Гелое — облечена в мъжки дрехи, с боядисана черна коса, остригана — фигурата й започна да изниква в пустотата пред него. Мириамел затрептя за момент — той помисли, че косата й ще стане руса, с естествения си цвят — после се разтвори в нещо друго. Дърво? Кула? Саймън усети полъха на смразяваща поличба. Бе виждал кула в много сънища и тя никога не бе означавала нещо хубаво. Но не, тук имаше не една, а много високи сенки. Дървета? Гора?

Докато се напрягаше, за да види изображението по-ясно, видението от сенки започна да се сглобява и най-после той видя, че е кораб, толкова размазан и неясен, колкото беше и Тиамак от съня в своята кула от пергаменти. На високите мачти висяха отпуснати платна и въжета — като направени от паяжина, сиви, прашни и парцаливи. Корабът се въртеше като подмятан от силен вятър. Черната вода под него беше осеяна с ярки бели зайчета, а небето беше също толкова черно. Някаква сила оттласна Саймън и го задържа далеч от кораба въпреки отчаяното му желание да се доближи до него. Той с всичка сила почна да се бори с нея. Мириамел можеше да е там!

Саймън напрегна волята си докрай и се опита да се премести по-близо до призрачния кораб, но пред него падна тъмна завеса — буря от дъжд и мъгла, толкова гъста, че изглеждаше почти твърда. Той се спря, изгубен и безпомощен. Лелет внезапно се озова до него; усмивката й беше изчезнала, личицето й бе напрегнато.

— Мириамел! — извика Саймън. Гласът му проехтя — но не от неговата уста, а от устата на Лелет. — Мириамел! — извика отново той. Лелет с мъка се придвижи още малко към призрака, сякаш пренасяше думите му колкото може по-близо, преди да излетят от устата й. — Мириамел, ела при Камъка на раздялата!

Корабът вече бе изчезнал, бурята вилнееше над черното море. На Саймън му се стори, че вижда подскачащи дъги от червена светлина, като онези, които бяха пронизвали идващата вихрушка. Какво означаваше това? Беше ли Мириамел в опасност? Той направи последно усилие, но напразно. Корабът си бе отишъл. Бурята бе навсякъде — ревеше и бучеше през цялото му същество като звъна на огромни бронзови камбани, звън, който го разтърсваше толкова мощно, че той просто усещаше как се разпада. Лелет също си беше отишла. Пронизваната от искри тъмнина го стискаше като мастиленочерен юмрук и той внезапно си помисли, че ще умре тук, на това място, което беше никъде.