![Мечът на Ликтора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/9/9/mecht-na-liktora-bg-download.jpg)
Мечът на Ликтора [bg]
- Автор: Вулф Джин Родман
- Серия: Книга за новото слънце #3
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-362-X
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мечът на Ликтора [bg]». Краткое содержание книги:
Реших, че ще е по-добре да не прибирам Нокътя, но макар на няколко пъти да пресичах зловонна следа, докато се мотаех из лабиринта, така и не зърнах съществото, което я оставяше. След близо час безплодно лутане стигнах до стълба, която водеше нагоре към къса открита шахта. Квадратът дневна светлина беше едновременно ослепителен и прекрасен. Останах да се къпя в лъчите й, без дори да вдигна крак на пречката. Изкачих ли се по стълбата, изглеждаше повече от вероятно да ме заловят отново, но пък вече бях толкова жаден и гладен, че едвам се удържах да не го направя, а и от мисълта за гадното нещо, което ме търсеше — без съмнение една от домашните животинки на Хетор — ми идеше да се закатеря моментално.
Тръгнах предпазливо нагоре и подадох глава на нивото на земята. За моя изненада не се намирах в селото, което бях видял по-рано — извивките на лабиринта ме бяха извели извън него, до някакъв таен изход. Тук огромните мълчаливи дървета растяха по-нагъсто, а светлината, която ми се бе сторила така ярка, бе всъщност зелената сянка на листата им. Измъкнах се от шахтата — дупка между два корена, толкова добре прикрита, че можех да мина на две крачки от нея, без да я видя. Добре би било да я затисна с нещо, така че да спра, или поне да забавя, съществото, което ме преследваше, но наоколо нямаше подходяща скала или нещо друго, което да ми послужи.
Като следях за наклона на земята и се стремях да вървя все надолу, доколкото ми беше възможно, скоро стигнах до малко поточе. Небето над него се провиждаше в малката пролука сред дърветата и, доколкото можах да преценя, денят беше започнал преди осем или девет часа. Предположих, че селото едва ли се намира далеч от този източник на прясна вода, и не след дълго предположението ми се потвърди. Увит в графитеночерния си плащ и застанал неподвижно в най-дълбоката сянка, се заех да го наблюдавам. По някое време млад мъж, който не беше изрисуван като двамата на пътеката, прекоси полянката. Друг излезе от увисената колиба, отиде до потока и пи, после се върна на дървото.
Смрачи се и странното село се разбуди. Дузина мъже слязоха от увисената колиба и се заеха да трупат дърва в средата на поляната. Трима други, с роби и разклонени като вилки при върха тояги, се появиха от дървото-къща. Трети, които, изглежда, бяха наблюдавали пътеките през джунглата, изпълзяха от сенките скоро след като огънят се разгоря, и постлаха пред него одеяло.
Един от облечените в роби мъже застана с гръб към огъня, а другите двама клекнаха в краката му. Имаше нещо странно в тях, но ми напомняха по-скоро за ликуващите, отколкото за хиеродулите, които бях видял в градините на Двореца на Самодържеца — в поведението им се долавяше онова съзнание за водачество, което отличава лидера от обикновеното човечество. Изрисувани и неизрисувани мъже насядаха с кръстосани крака на земята с лице към тримата. Чух нестроен шепот и по-силния глас на стоящия мъж, но бях прекалено далеч, за да разбера какво казва. След известно време двамата клекнали се изправиха. Единият разтвори робата си като палатка и синът на Бекан, който бях направил свой син, пристъпи напред. Другият извади по същия начин Терминус Ест, изтегли го от ножницата и го вдигна, така че тълпата да види грейналото острие и черния опал, вграден в дръжката. После един от изрисуваните мъже стана, тръгна към мен (за миг се уплаших, че ще ме види, макар да бях покрил лицето си с маската) и отвори някаква врата в земята. Не след дълго се появи отново, този път от друга врата по-близо до огъня, и с бърза крачка тръгна към мъжете в робите да им докладва.
Не ми беше трудно да се досетя какво им казва. Изпънах рамене и излязох на светло.
— Не съм там — казах. — Тук съм.
Мнозина си поеха шумно дъх и макар да знаех, че скоро може да умра, беше ми приятно да го чуя.
Средният от облечените в роби мъже каза:
— Както виждаш, не можеш да избягаш от нас. Беше свободен, но ние те накарахме да се върнеш. — Същият глас ме беше разпитвал в подземната килия.
Казах:
— Ако сте стигнали далеч по Пътя, значи знаете, че властта ви над мен е по-малка, отколкото вярват непосветените. — (Не е трудно да имитираш начина, по който се изразяват такива хора, защото самите те имитират аскетите и разни жреци като Пелерините.) — Откраднахте сина ми, който, както сигурно вече сте разбрали и от самия него, е син и на Звяра, който говори. За да ми го върнете, аз предадох меча си на вашите роби и за известно време ви се подчиних. Сега ще си взема меча.